Да, наистина го искам... Защото много се промених за неопределен от мен период от време... Но не знам дали е било за добро... Казвах си, че за да успея в живота, ще трябва да правя не само материални, но и духовни жертви из душата си в непробиваема стена от лед, потискан гняв и и неизкрещян вопъл в лицето на света... Забраних си да изпитвам любов, забраних на сърцето си да бие за някого другиго... Освен за собственото си вече безсмислено съществуване... Защото знаех, че е такова - безсмислено и празно, както се изпразва пълна с чаша вода, която си изпил... но все още чувстваш дяволска жажда...

Животът е велико нещо, съгласна съм... Съюзил се е с Любовта и двамата заедно са взели решението да горят на кладите си целия клет човешки род... Но аз реших да не се поддавам на властта на този съюз, нямаше да се оставя да ме завладее...

Вследствие заприличах на ходещ труп... Сърцето ми биеше, но не знаеше защо... за какво... за кого... Затворих се в по-здрава от бетон клетка, обвих душата си в неразкъсвано от никого досега наметало... Казвах си, че не трябва да плача, само слабите плачат, а аз не исках да бъда слаба повече... Всеки път, когато погледът ми биваше замъглен от сълзи, стисках зъби и юмруци, надявайки се душевната болка да премине достатъчно бързо, за да не могат сълзите издайнически да се стекат по лицето ми... Научих се, научих се да не страдам, да се изправям веднага, щом падна, да не обръщам внимание на съвети, обяснения, клевети и обиди... Какъв е смисълът, щом не мога да обичам?

Отговорът е, че няма такъв. Няма смисъл. Няма смисъл да обичам, след като никой не ме обича, няма смисъл да страдам, тъй като за мен никой не го болеше, няма смисъл да плача, след като никой за мен не би проронил сълза...

Колко много сгреших! Все още си нямам никого, на чието рамо да се опра, но прозрях колко дълбоко сгреших, като взех решението да се превърна в безчувствен леден къс... Защото имам нужда от някого, да, Бога ми, душата ми отчаяно крещи за някого, който да ме обича, изгубена в собствения си мрак... Искам да плача, за да излея от себе си всичкото нечовешко страдание, искам да плача, макар да знам, че до самия край няма да има никой наблизо, за да ме утеши... Да ме прегърне и да ми каже, че не съм сама, че ще бъде до мен до последния ми жизнен дъх, тъй че да нямам страх от смъртта...

Но няма да има никой наоколо. Извръщам поглед от огледалото, тъй като не мога да гледам в собствените си празни очи и неподвижното ми мраморно лице, неумеещо да изрази каквато и да било емоция...

Не мога да понасям себе си... Изтерзаното ми кървящо сърце ме моли да спра, да спра да дишам, за да не бие напразно... Усещам, че се е уморило и иска да спре за почивка... Почивка, вечна като пясъците на времето...

Затварям очи, разтварям широко ръце и се хвърлям назад... Политам надолу, право в дълбоката бездна, която изкопах сама... Гмурвам с в дълбок океан, обливащ ме с успокоение, облекчение и пречистване... Океан от изплаканите ми от сърцето сълзи и никога изплаквани наяве...

Изведнъж нещо в мен се пречупва, железният юмрук, обвиващ сърцето ми, се пръсва на хиляди малки парчета и... се разплаквам. Започвам да плача с истински сълзи... горещи, солени сълзи... И хиляди ръце се протягат към мен, обвиващи ме в топла прегръдка... О, ако можеше да продължи вечно! Да плача вечно... За да ме обичате вечно...