Водата бучеше край мен. Бях се покатерил на най-високия паметник в гробището. Усещах, как потреперва от тласъците на калния потоп, който дойде изневиделица след поройния дъжд.

Всъщност идването ми тук беше пълна глупост, но тъмните облаци ме накараха. Имах нуждата в този мрачен ден да усетя отново близостта на човека, когото обичах. Отрязах няколко рози и тръгнах машинално натам.

Надгробната плоча застрашително се накланяше. Започнах да крещя:

- Помооощ… Помощ… Помооощ…

Знаех, че е глупаво, но виках… И сред бушуващата вода го видях. Ходеше сякаш е в някаква плитка локва, която не заслужава внимание.. Застана до мен и ми се усмихна.

- Ти си най-неадекватният човек! Нима очакваш някой от гробището да ти помогне? Тези хора отдавна ги няма…

От грохота на водата не чувах, какво говори и извиках с всичка сила:

- Не те чувам, а и не ми трябват нравоучения. Някой да ми помогне, но не и Никой!

Подпря се на мраморната плоча и се кискаше хистерично.

- Махни си ръцете от паметника! Искаш да ме събориш ли?

Това усили още повече смехът му.

- Ох… Ох… Ще ме умориш от смях! Не аз ще те съборя, а ти сам се събаряш. Не очаквай да се появи някой „жив” да ти помага. Те са заети да помагат на Аза си. И спри да се блещиш в тая вода, тя е продукт на възприятията ти, но реално я няма.

- Да, реално си само Ти и като се удавя няма да е реално, а просто ще умра в нереалността.

- Браво, започваш да се доближаваш до истината. Дай малко да ти помогна. Затвори очи и се опитай да не чуваш шума на водата.

- Ако имах клепачи и на ушите си, щеше да ми кажеш да ги затворя. Я се разкарай от тук със съветите си, как да умрем без да го усетим, оставайки вечно живи!

- Замисли се над това, че да кажеш истината ти дава свободата да…

Плочата се стовари във водата и започнах да махам неистово с ръце, но пороят ме премяташе, като парцал.

Задавих се и… Светът изчезна. Бях в нищото. Само Никой не спираше да говори.

- Забрави най-накрая за този свят! Приеми, че истинският е в теб и ще живееш!

Стоях до гроба и се взирах в снимката от порцелановата елипса върху паметника. Тя ми се усмихваше. Имаше най-прелестната усмивка. Все още стисках розите в ръка. Бавно някакво облаче се сгъсти и я видях. Беше седнала на перваза.

- Здравей, момчето ми. Носиш ми цветя. Щастлива съм, че за теб съм още жива.

Отворих уста, но не излезе звук и започнах нервно да пристъпвам.

- Бързаш за някъде ли? Всъщност, защо питам?! Живите в този свят винаги бързат за някъде и така забравят, че са живи. Няма нищо, те просто не осъзнават, че корабът, в който пътуват са екипажа, а не пътници, които някой ще ги отведе до заветният остров. На практика този остров го няма. Истината е, че всичко е един океан и всеки е частица от него.Погледни ме! Не се взирай в земята… Ето така… Очите ти са прозорецът към мен. Виждаш ли, усмивката  показва, че приемаш живота, такъв, какъвто е…

Лежах в калта и гледах небето. За първи път се усещах истински щастлив!

Всъщност, чакай… Забравих да отворя клетката на гълъбите. Те трябва да летят!!!...

Изправих се и полетях към дома.