Истината и само истината

          Събудих се днес с настроение. Петък е. Ден на майстора. През прозореца е блеснало едно слънце. Палаво, закачливо и любовно. Някаква птичка солист изнасяше ранен концерт на терасата. И ми стана едно хубаво и спокойно. Почувствах се като свещеник, току-що зърнал Христос.  Бях облагороден, уравновесен и готов да се гмурна с ентусиазъм в последния делник от седмицата. Погледнах надясно. Жената вече се бе събудила и гледаше сутрешния блок по телевизията. Моята красива, добра и любяща жена ми се усмихна. Целуна ме за добро утро. Целунах я и аз и скокнах с бързината на новобранец да си направя кафе, а за нея чай. Докато се борих с кафеварката, я чух да вика от спалнята.

- Мило, мило, по телевизията казаха, че все повече двойки минават на полиграф, за да се проверят взаимно дали са си верни.

- Мани ги тия малоумници! – викнах - Чудят се само как да си съсипят живота.

- Не са малоумници, мило. Хората са си много добре. Ще минем и ние на полиграф. – каза тя. Вече не викаше. Стоеше до мен и ме гледаше с оня любовен поглед на боа, готова да погълне слон.

Без малко да изпусна кафеварката. Само дългата школовка в съдебните зали ми помогна да запазя самообладание и да промълвя с безизразен глас:

- Кому е нужно това, мило?

- На мен ми е нужно. Защо, има ли какво да криеш? - въпросът прозвуча като изстрел от „Калашников“.

- Не - твърдо отрекох, а краката ми леко трепереха – Просто смятам, че е излишна загуба на време и средства.

- Направи го за мен, моля те! - каза тя и ме целуна по бузата.

Дали забеляза, че съм студен като мъртвец.

- Щом е за твое успокоение, съм готов да се жертвам. – отвърнах.

         Усетих, че ако още малко стоя тук и си разменям любезности с жената, има опасност да припадна. Затова се забързах към банята да се бръсна. Не беше най-доброто ми решение в живота. На няколко пъти бях близо до порязване с летален изход, но някак си оцелях. Докато се гледах как кървя в огледалото, започнах да се ровя в харддиска в главата си дали въобще имам за какво да се притеснявам. Щото до тук всичко си беше първосигнална реакция. Известна ви е, предполагам, старата максима, че един мъж се чувства винаги виновен пред жената,  та и аз не правя изключение. Мозъкът ми работеше на пълни обороти и в един момент алармата засвири. Имахме съвпадение, дето се вика. Колежката Мими на онзи тиjм билдинг през януари в Банско. Беше студено. Валеше сняг. Пихме червено вино, а аз и коняк и изведнъж се озовахме в моя креват. Вярно. Беше мимолетно. Остана си в Банско. Нямаше продължение, но си беше факт. Ама пък можеше да мине за заздравяване на колектива на фирмата. Жертвал съм се един вид за общото благо. То като се замислиш, така си и беше. Това ясно, ама въпросът е полиграфът как ще го мине. Като жертва или мен ще ме жертва. Де да го знам как работи и какво отчита тая пущина. И въобще кой идиот го е измислил това чудо?

         Продължих проверката, но други забежки не открих. Малеее, аз съм си бил направо образцов съпруг, мама му стара. Изпъчих гордо снага. Вдигнах глава и се погледнах доволно в огледалото. Това, което видях,  без малко да ми докара нов припадък. Кървях така, все едно съм бил на парти с маркиз дьо Сад. Лошо. Измих се и се облях с одеколон за дезинфекция, при което едвам не започнах да цвиля от болка.  Някак си оцелях след най-кръвопролитното бръснене в живота ми. Излязох от банята и се налепих с вестник по порязаните места. Жена ми като ме видя, извика ужасена.

- Какво си се направил?

- Споко. Самобръсначката е нова и не съм и свикнал.

         Ей, добър си бях. Финтирах я, дето се вика, в движение, въпреки болката и усещането ми, че замествам коледното прасе на трапезата. Това повдигна духа ми. Викам си, няма начин да  няма начин да финтирам и тъпия полиграф. Всичко е въпрос на подготовка. Вайкането няма да помогне.  Това някак си ме ободри. Ако не сте забелязали, да ви го кажа аз. Когато човек изпадне в тежка ситуация, проблемът е само докато не вземе решение какво да прави. Вземе ли го, той се успокоява и кара напред. Няма значение правилно или грешно е. Важното е да имаш посока и цел, иначе приличаш на гемия без кормило, която се лута в бурното море.

         Ще ме извините за философстването, но когато кръвта ти изтича от няколко дупки едновременно, въпреки залепените вестници, главата олеква и човек гледа на живота  от по друг ъгъл.  Както и да е.  Веднага взех да търся решение. Първото, за което се сетих, беше старият приятел на човека - водката. Викам си ако ударя една бутилка, преди да отида на полиграф, дали няма да съм толкова вцепенен, че ще реагирам, ако мога въобще да реагирам, по един и същ начин на въпросите. Колкото повече мислех върху това, толкова повече се убеждавах, че съм на прав път.  Реших да попитам за всеки случай и чичко Гугъл. Да видим пък той какво мисли по въпроса. Щом отидох в офиса, веднага свърших тази работа и - О, Еврика, както се провикнал Архимед, докато блажено се изтягал във ваната. Чичко Гугъл казваше същото. Алкохолът спомага да излъжем детектора. Не съм ли малък самороден талант? Планът бавно, но сигурно се оформи в главата ми. Слънцето ми се усмихна отново и денят пак стана петъчен и лежерен като бей. Набрах номера на Борсата и му казах:

- Трябва да се напием!

- Къде? - запита той.

Ето затова го уважавам този човек. Никога не си губеше времето с излишни въпроси, стреляше направо в целта.

- Няма значение, човече. - отвърнах – Имам голям проблем и трябва да го решим.

- Да се видим "При Хени" тогава.

- Там съм.

Разбирахме се като еднояйчни близнаци. Обадих се на жената да ù съобщя благата вест, че ще закъснея поради технически причини. Тя не го прие възторжено, но нали се бях съгласил безропотно да ходя на полиграф, в знак на добра воля ми отпусна каишката.

        Вечерта с Борсата премина в добрите стари традиции на другарското напиване. В началото го подкарахме твърдо на водка, както го изискваше случаят и проблемът, който решавахме. После минахме нежно на вино, както го налагаше интелектуалният разговор, който подхванахме. Финалната поанта поставихме с няколко бири. Грубо, но наложително. Ако си мислите, че след всичкото това пиене главата ми натежа, се лъжете. Напротив. Почувствах една лекота на духа. Едно приобщаване към природата и Вселената. Съзнанието ми се прочисти от всички боклуци, натрупвани с години в него. Въпросите на битието изчезнаха. Остана само битието и питието. И любов. Много любов в душата и сърцето. Така се и прибрах при моята мила и добра жена. Уморен и любвеобилен.

        На сутринта се събудих с неприятното усещане, че има да върша нещо гадно днес.  Мозъчната ми дейност обаче не беше на ниво и дълго време си задавах въпроси, на които не получавах никакъв отговор. Да не говорим, че имах чувството, че гвардейски оркестър провежда репетиция в главата ми. При този шум е трудно човек да се съсредоточи. Все пак, след петминутно напъване, получих просветление. Днес трябваше да ходим на полиграф. Ужас. Веднага ми се допи бира. Обърнах се на другата страна, но жената я нямаше до мен в леглото. Сигурно вече е облечена, гримирана и готова за инквизиция. Тъкмо събирах последните ми останали сили, за да стана, когато тя влезе в стаята. Боже! Беше още по халат и ме гледаше с един закачлив поглед, който ми докара леко вътрешно безпокойство.

- Мило, ти си се събудил? – изчурулика тя.

- Аха - простенах в отговор.

- Направила съм ти кафенце и мекици. – рече с галещ глас.

В първия момент помислих, че още спя и сънувам. Ощипах се под завивката. Буден бях, мама му стара.

- Много ти благодаря - рекох - А днес няма ли да ходим на полиграф?

- Първо - днес е събота, глупчо. Второ - реших, че няма смисъл да хвърляме толкова пари за глупости, а и ти снощи беше толкова любвеобилен. По-голямо доказателство от това, че ме обичаш, няма. Нали така? - завърши тя и ме погледна. В погледа ù имаше закачливи нотки, но съзрях и леко присмехулни оттенъци.

- Така, така. Няма. - побързах да отговоря аз, докато не е размислила.  Чувствах се като осъден на смърт, който са го помилвали, малко преди да му бутнат столчето изпод въжето.

         Станах с усилието на стогодишен старец и я целунах нежно. После се запътих към мекиците. Физиологията ми подсказваше, че една шкембе чорба щеше да ми се отрази по-добре, но и мекиците щяха да свършат работа. Моментът не беше от тези, в които човек трябва да придиря.