Родил съм се на звездолет и сигурно ще умра на звездолет. Летял съм до всички краища на Галактиката. Кацал съм на планети с океани от лава и на такива, където, освен пясък, няма нищо друго. Сражавал съм се с ходещи дървета и с разумни същества, които се телепортират без технически средства... Но когато ме попитат за най-шантавото приключение в кариерата ми, винаги се сещам за Синята планета.

   Всеки я знае. Е,  всеки, който лети... Обявена е за резерват. Животът там, казано образно, е още на пъпка. Макар че съм чувал и друго:  провеждал се секретен експеримент. Затова и съществата били боядисани в три цвята – бял, черен и жълт. Защо, с каква цел – не коментирам, аз съм на служба и най-малко на мен прилича да се занимавам с клюки.

   Но за приключението. Летяхме с последния модел на звездолета KSX. Боклук... Но тогава не знаехме и бяхме го пришпорили някъде близо до свръхсветлинната. И изведнъж взе да друса, киха и придърпва. Чак след връщането ни се разбра, че горивото RDQ е било некачествено и много народ замина на заточение, но... Щем, не щем, затърсихме място за кацане. Най-близко се оказа тая, Синята. Обаче нали резерват – забранено. Поискахме разрешение  - туткат се. Тоя трябвало да питат, оня трябвало да разреши... Влязохме в орбита около нея. А от Центъра продължават да се мотат! Значи ние да си отидем мърцина, обаче да не развалим идилията на аборигените долу!...

    Двигателите изведнъж се форсираха, после пак угаснаха... Едва тогава ни разрешиха да кацнем. Ама с хиляди условия – да не ни видели хората, никакъв контакт с тях, никакви следи от дейността ни... Ама имахме ли избор? Изсипахме се. Голяма работа падна. Стигнахме до горивото. Филтрирахме го, почистихме основно и дюзите из двигателя. И тъкмо да се зарадваме, разбрахме, че е станало по-зле. Магнитното поле на Синята таковало майката на компютрите. Виждал ли си луд компютър?... Не ти го пожелавам. Централният започна да готви по бабини рецепти, синхронизиращите тръгнаха за геологични проби, а кухненските заискаха данни за изчисляване на курса... Главният инженер опита да се самоубие, а капитанът твърдо мина границата на злоупотребата с успокоителни. Добре, че бяха няколкото младоци, оставили палави женички и крехки дечица у дома – те имаха стимул да се заемат с отвратителната задача за пренастройка на цялата апаратура.

   Така. Значи долу-горе вече ти е ясна ситуацията, в която бяхме изпаднали. Хм... Нещо за хората? Това са едни странни двукраки с още други два израстъка, с които се хранят или си чешат репродуктивните органи. Има и още един кръгъл –справочниците твърдяха, че там била концентрирана мисловната им мощ. Абе, мощ... Ама по реда си. От тях най-близо бе само едно същество. Живееше на около два часа път от мястото ни на кацане. Биологът обясни, че е от женски пол и в края на жизнения си цикъл. Абсурд било да измине пътя до нас и да ни изненада с нежелан контакт. С една дума – всички бачкахме съсредоточено по апаратурата и мечтаехме за дома.

   Обаче... Винаги става нещо непредвидено. А стана тъкмо, когато хванахме цаката на настройките и момчетата, които се съмняваха в женичките си, постигнаха определени успехи.

   „Хищник” – 13LSZ. Ако не го знаеш, сигурно си чувал за него. Той е към комплекта на зоолозите. Програмиран е да лови образци от фауната на новооткритите планети. Та дотогава си кротуваше в склада. Пък и да ти кажа, не помня да сме го използвали. Но в някакъв момент необичайното магнитно поле разбичкало и неговите връзки. И забил в гъстата растителност недалеч от звездолета.

   Капитанът припадна.

-         Е, сега вече не ни мърда заточението – бяха първите му думи след като докторът го свести.

   Позна – от Централния диспечерски пункт ни предупредиха да не мърдаме никъде, докато не приберем „Хищник” – 13LSZ. Настана невъобразима каша. Зоологът Перо се разплака.

-         Абсурд е да го хванем, ако не иска да се върне – успя да каже. – Той е конструиран да оцелява в най-невероятна среда.

-         Не ме интересува – ядоса се капитанът. – Ти отговаряш за него. Търси го.

-         Сам?

   И шефът ми го начука:

   - Ето, Гебо отговаря за сигурността и не разбира от настройки на техниката. Той ще ти помага.

   И тръгнахме. В буквалния смисъл, защото и гондолите за близки разстояния бяха блокирали. Никога не съм ходил толкова пеша в живота си! И се надявам никога вече да не ми се наложи. Насам... натам. Никаква следа от тоя добитък.

    - Слушай – сетих се. – Ние ходим като метиляви овце. Обаче представи си, че го срещнем и той игнорира гласовите команди. Какво правим тогава?

   Косата на Перо се изправи. Аз, надушил нещо гадно, се втренчих в него.

-         Майко! – рече. – Ще ни препарира.

-         Какво?

-         Той е създаден да събира образци.

-         И?

-         Приспива те и те прибира в „складчето” си.

-         „Складче” ли?

-         Ъхъ. Той е малък. Същинската му част, искам да кажа. Обемът идва от мястото за съхранение на образците.

-         Тъй ли? – рекох с изпотено чело.

-         Три денонощия ги държи в състояние на сън. После ги убива и препарира.

-         И ако го срещнем?...

-         А, нас – не!...

-         Ако е нормален. Обаче ако е мръднал?...

   Перо призна с половин уста:

-         Ще ни прибере.

   И косата му, както бе изправена, клюмна.

   - И ще ни препарира?

   - Ако не ни разпознае.

   - Е, успокои ме! – изругах.

   Накарах го да се върнем. Натоварихме се като рудни шлепове с оръжие.

   Едно зло обаче никога не идва само. И още по-точно – ако бирата е топла, няма начин да не загориш боба. И обратно. В дадения случай се оказа, че „Хищник” - 13 LSZ бе прибрал онова двукрако от женски пол в края на жизнения си цикъл.

-         Майко! – изпъшка зоологът още когато следите  по меката почва от апарата ни отведоха до човешкото жилище.

   Съвсем бе откачил... Такова трошене никога не съм виждал... Върнахме се като наакани. А капитанът само дето не се качи на върха на звездолета.

-         Марш! Каквото искате, това правете! Обаче ако тая гадина умъртви човешкото същество, оставям ви тук!

   Дръпнахме се настрани. Перо пак започна да подсмърча.

-         Теб – вика, - ще те вземе. Но мен ще ме остави непременно.

   Хм... Не бих се осланял на доброто му сърце. За капитани избират само корави мъжаги.

-         Слушай – рекох. – То не става само с ходене, трябва и акъл.

-         Де го?

-         Тоя твой звяр има ли някаква документация?

   Имал. Донесе три кашона. Хвърлих бластерите, ножовете, самострелите и всякакви там пушкала от гърба си, опънах се под една голяма растителност, където звездата, около която обикаляше Синята, не жулеше така неприятно и се зачетох. И новият подход проработи. На първо място, апаратът имаше радиус на действие. Наложихме го на местността. Бе голям, но за радост, доста далече от местата, където имаше струпани други двукраки. Второ, направи ми впечатление, че след като напълни „складчето” си, „Хищник” - 13LSZ задължително търси връзка със звездолета и иска разрешение за препарирането.

-         Дали го е напълнил?

   Перо смята, поти се и заключи:

-         Не. За това му трябва още едно двукрако.

-         В такъв случай какво ще направи?

-         Ще го носи и ще търси друго.

-         Ако е с нормални връзки. Обаче той е хахо.

-         Хахо е – въздъхна Перо.

-         Ще излезе ли извън периметъра си на действие?

-         Нали ти казах – хахо е.

   Прилоша ми. Ха се разшетало из някое струпване на двукраки, ха звездолетът излетял без нас.

-         Слушай – рекох. – Да му помогнем.

-         Какво?

-         Да му докараме двукрако тук.

-         Да отвлечем ние същество?... – назова Перо нещата с истинското им име.

-         Имаме ли друга възможност? – вдигнах рамене. – Вадим от „складчето” плененото двукрако и после заедно с примамката ги връщаме в средата им. А нашия гад го стопяваме с бластерите. Надявам се дотогава инженерите да са коригирали настройките. И у дома!

   Запали се.

   Успяхме да измъкнем първата възстановена гондола. И без да му мислим много – към ниското и равното, където беше най-близкото човешко струпване. Какво да ти разправям – примитиви... Бяха от белите. За тях казваха, че са най-напред в развитието. Какво напред, бе... Обаче ядец. Появиха се куп проблеми. Първо, имаше и от мъжки пол. Зоологът прецени, че са силни и свирепи и може да имаме проблеми с контрола над тях. Съсредоточихме се над тези от женски пол. Оказа се, че такова с параметрите на отвлеченото – най-вече в края на жизнения си цикъл – няма. Сред наличните пък  се наблюдаваха три подвида: оня, кръглият израстък, дето уж се осъществявал мисловният им процес, бе обагрен основно в жълто, черно и червеникаво.

-         Решавай – рекох на Перо, - ти си специалист по животните.

   И той, уж голям разбирач, избра с жълто... И що?

   - Вижда се отдалеч – вика.

   Отмъкнахме го... То е друга история, да знаеш. Качихме го в гондолата, мислехме, че ще се дърпа... А то занича по нас и му чета под жълтото какво си мисли:

-         Ура, отвлякоха ме!...

   После:

-         Кой ли ще ме вземе?

   И понеже не разбирах какво има предвид, зарових. През това време двукракото се втренчи в третия крак на Перо и се замоли на нещо, което наричаше Бог:

   - Моля те, нека да е този... По-надарен е... Моля те!

   Най-после стигнах някакъв здрав и логичен пласт в мисловния му апарат. Малък такъв, непълноценен. Да се чудиш как успява да пази равновесие с него... И ахнах:

-         Това – викам на Перо, - те избра за размножаване, защото помисли крака ти за репродуктивен инструмент.

-         Дръж го по-далече – вика. – Гнус ме е от това същество.

   Глезльо. Нали затова е учил – да контактува и работи с живи екземпляри от други планети... „Стиснах” онова малкото, където много успешно се криеше акъла на аборигенката и влязох в контакт:

-         Ще те оставим ето тук.

-         На поляната? – ужаси се тя.

-         Поляна?... Да, на поляната. Ще ходиш напред-назад и ще чакаш.

-         Годежарите ли?

-         Годежари?... – повторих аз. Опитах се да разплета това понятие. Не можах. – Ще дойде един звяр...

-         Вълк?! – скочи и разклати гондолата.

    И като нададе едни звуци в най-неприятния диапазон...

   - Вълк да е – съгласих се аз, защото идентифицирах това понятие като най-близко до „Хищник” - 13LSZ. – Не се страхувай, ние сме наблизо и ще го...

   - Ловци ли сте?

   Е, това ми бе най-трудно да го разбера. Нещо като зоолог, който умъртвява животни не защото му е работа, а му доставя удоволствие. Не и защото е гладен. Обаче пък в края на краищата го яде... Каша ти казвам. И ако това действително не е резерват, а място за експеримент, то луди пари се трошат тук, да знаеш... А пък ако е резерват, то наистина трябва да се пази много яко... В края на краищата, съгласих се, че сме ловци и онова слезе на зеления равен терен, който наричаше поляна.

   Мина едно денонощие. А на Синята те са дълги. Нищо. Перо се сети:

-         Да вземем да усилим ефекта от жълтото.

-         Как? – викам.

-         Ще сложим червено.

-         Ами да бяхме взели червено двукрако – рекох.

   Не. Най-добре било съчетанието червено-жълто. Било супердразнител. Ама не такова убито червено като на другите двукраки. Сигнално червено трябвало. И извади от гондолата  една от калъфките на седалките. Накичи двукракото. Ама така че да се вижда и жълтото.

   И стана, мамка му!

   След малко лудият апарат „Хищник” - 13LSZ се измъкна от високата гъста растителност и се запромъква към жълто-червеното недоразумение. А то си рови и надава някакви ужасни звуци, които обозначава с тотално неразбираемото понятие „песен”...

   Пак фал - разбрахме, че големите бластери са останали в гондолата. И разполагаме само с малките, за една ръка, които могат да ни свършат работа единствено на близко разстояние. И какво, запромъквах се – нали това ми бе професията.

   Когато двукракото видя „Хищник” - 13LSZ, въобще не се впечатли. Надигна се и в поведението му по-скоро пролича любопитство, отколкото страх. А това направо си бе джакпот, защото според техническата документация апаратът реагира безкомпромисно най-вече на страх.

-         Ти вълк ли си?

   Нашето техническо чудо  наистина бе повредено сериозно, ама това му стопи кабелите. И с хъркане и хиляди други шума, призна:

-         Вълк.

   Всъщност, „Хищник” - 13LSZ  нищо не разбира – просто повтаря най-характерния звук.

-         Хм... Обаче ушите ти не приличат на вълчи.

-         Не приличат.

-         Леле! Сигурно не си слушал и са ги дърпали. А очите?

-         Очите?

-         Много са големи.

   В този момент капакът на „складчето” му започна да се отваря.

   - Ще я прибере! – извика Перо.

   Скочих напред. Е, успях да го гръмна. С една дума, хепиенд. Щото се оказа, че и двукракото от женски пол в края на жизнения си цикъл все още е само приспано, а не препарирано...

   Върнахме човешките същества в общността им като изтрихме последните събития. По-трудно бе със старото. С младото бе съвсем, съвсем лесно...

   Излетяхме благополучно. И на десет светлинни години от Синята Перо, тоя кръгъл идиот, се сети, че сме забравили калъфката на седалката върху жълтото на младото двукрако. Бе невъзможно да се върнем. Още по-невъзможно – да скрием факта.

   Полицията ни прибра от космодрума. Що писане и разпитване беше... Изпонаказаха ни. Капитанът никога повече не се качи на изследователски звездолет. Мен ме изпратиха да давам дежурства в самия край на галактиката на междинна станция на Товарния флот. Естествено, най-много си изпати зоологът Перо – засилиха го на планета, където единственият живот бяха някакви подсвиркващи лишеи със задача  да проучи дали в  звуците, които издават, има сексуален елемент. Връщането му в нашия свят било обвързано с изпълнението й...

   Съветът по биоравновесие към Президента препоръча да се изпрати специална експедиция след двайсет години, за да провери дали не е останало някакво вторично влияние върху хората. И разбира се, да прибере злополучната калъфка. Да... Върнаха се преди няколко месеца. Останала само  приказка за някаква Червена шапчица...

А тук можете да видите разказа на френски език: http://jplanque.pagesperso-orange.fr/Chaperon_rouge.htm