“Цялата картина бе толкова странна, че ми се струваше напълно нереална. По средата на стаята стоеше някакъв мъж. Целият бе облечен в черно, а на главата си имаше шапка, чиято козирка закриваше част от лицето му. Стоеше напълно неподвижно, загледан в нещо пред него и държеше на каишка някакво странно животно. Той можеше да бъде сметнат обикновен крадец, ако онова същество не беше до него. На пръв поглед наподобяваше голямо куче или вълк, но това описание не бе точно заради двата реда остри зъби и дългите бодли покриващи тялото му. И то, също като господаря си гледаше пред себе си, без да помръдва и мускул. От другата страна на мъжа имаше още някакво същество. Стойката му наподобяваше тази на орангутан, но то приличаше повече на някакъв гущер. От главата му започваше редица костни шипове, която свършваше на края на опашката му. Незнайно защо и то седеше напълно неподвижно, взряно в пода пред себе си. Тримата изглеждаха, сякаш нарисувани в пространството и точно заради това лекото движение пред тях бе ужасно натрапчиво.
Когато погледнах натам, ме обзе ужас. Там стоеше още едно вълкоподобно същество и настървено се опитваше да отдели парче месо от костта. Това, което сега гладно разкъсваше, до скоро бе било човек. Когато разпознах жертвата му в мен се наддаде ням писък. Тя лежеше в реки от кръв, лицето ù бе закрито от разпилените руси къдрици, а в ръката си все още стискаше телефона. Малко зад нея имаше още един труп или поне предположих, че е това, защото не можех да различа нищо освен локвата кръв около него.
Стоях там без да посмея да помръдна. Сърцето ми бе спряло да бие от ужас. Исках да избягам, но не можех. Просто стоях на вратата, опитвах се да подчиня краката си и се надявах да не ме забележат. В този миг съществото спря пира си, повдигна леко глава и наостри уши. Мъжът явно забеляза това. Обърна бавно глава, очите му се взряха в мен, а на лицето му се изписа ехидна усмивка.
Със закъснение командата пристигна до краката ми и аз избягах. Мъжът се наведе без да бърза и откопча каишката на съществото до него.
Вече бях минала няколко пресечки и спрях да си поема дъх, когато чух ръмжене зад себе си. Обърнах се и видях двете вълкоподобни същества да се приближават. Отново побягнах с всичка сила. Знаех, че са много по-бързи от мен и все пак ми оставаше надеждата, че ще оцелея.
Гониха ме дълго време из тъмните, нощни улички и силите ми започваха да отслабват. В онзи момент единствено неописуемият ужас, който изпитвах ме държеше на крака.
Влязох в един паркинг и се опитах да се скрия от тях. Те скачаха по колите и ме търсеха. Чаках дълго, притихнала, а после реших да се отдалеча от паркинга. Точно си мислех, че са се отказали, когато видях силуета на едното същество зад една от колите. Явно то също ме видя, защото побягна. Аз направих същото. Виждах силуета му наравно а моя и ни делеше само един ред коли. Изведнъж то направи някакво странно движение и изстреля част от бодлите си. Повечето бяха спрени от околните коли, но няколко се забиха в ръката ми. Болката беше ужасна, но приближаващите му зъби ме накараха да продължа да бягам. Вече бях излязла от паркинга и отново тичах по улицата, преследвана от странното животно. След миг се появи и второто същество. Бях останала без дъх, а ръката ме болеше ужасно. Бях на път да се предам, когато видях близкия булевард. Може би щях да имам късмет и щяха да спрат да ме преследват. Започнах да бягам с последни сили. Пешеходния светофар бе зелен.
Няколко крачки преди булеварда едното същество скочи и щеше да ме събори, но изневиделица се появи още едно такова същество, обаче сиво. То скочи, захапа го с мощните си челюсти, а инерцията му повлече преследвача ми няколко метра встрани. Не се спрях, а продължих да бягам.
Точно стъпих на отсрещния тротоар и светна червен сигнал. Черният вълк ме бе последвал. Вече бе само на крачка от мен, когато през него мина камион и съществото се превърна в прах. Шофьорът не спря, дори не намали, сякаш не го беше видял.
Притиснах ръката си в опит да спра болката и затърсих с поглед съществата. От тях нямаше и следа, на отсрещния тротоар имаше само една осиротяла пощенска кутия и няколко улични лампи.
Цялата треперех, сърцето ми биеше толкова силно, че сигурно се чуваше в целия град. Раната кървеше обилно, а аз не смеех да помръдна, от страх да не се появят пак. Светът около мен се завъртя и аз паднах на колене.
- Трябва да звънна в полицията. - промълвих едва - Трябва да....
И после целият свят изчезна...“