Хам-хум вдигна глава. Наоколо – бяла снежна покривка, тишина, бледо слънце над далечните борове.
И лека вихрушка нейде откъм изгрева.
Да! Идваха…
Лежащите край него хора също се надигнаха. Бяха събрани все жени, деца и старци. Тези, които не можеха да тичат бързо, нито ловко да избягват зъбите на мамутите и рогата на бизоните. Останалите – здравите мъже, бяха далеч от тук, задаваха се откъм слънцето.
И гонеха напреде си поредното диво стадо…
Нищо ново. Зимата си вървеше вече двеста нови луни, снегът покриваше земята, изпод него трудно намираха корени и треви. Налагаше се пак да посъберат храна. Много храна. Все пак, в племето имаше доста хора, а всеки от тях притежаваше уста, умееща да зейне като непрогледна пропаст. Или да яде, или да крещи срещу вожда…
Тъй че вождът Хам-хум изпрати ловците към Голямата долина…
И явно бяха попаднали на поредното стадо, подплашили го и сега го насочваха в правилната посока.
Хам-хум живееше вече доста луни, видял бе какво ли не, харесваше му да седи до ...