Историческа история без подтекст
Хам-хум вдигна глава. Наоколо – бяла снежна покривка, тишина, бледо слънце над далечните борове.
И лека вихрушка нейде откъм изгрева.
Да! Идваха…
Лежащите край него хора също се надигнаха. Бяха събрани все жени, деца и старци. Тези, които не можеха да тичат бързо, нито ловко да избягват зъбите на мамутите и рогата на бизоните. Останалите – здравите мъже, бяха далеч от тук, задаваха се откъм слънцето.
И гонеха напреде си поредното диво стадо…
Нищо ново. Зимата си вървеше вече двеста нови луни, снегът покриваше земята, изпод него трудно намираха корени и треви. Налагаше се пак да посъберат храна. Много храна. Все пак, в племето имаше доста хора, а всеки от тях притежаваше уста, умееща да зейне като непрогледна пропаст. Или да яде, или да крещи срещу вожда…
Тъй че вождът Хам-хум изпрати ловците към Голямата долина…
И явно бяха попаднали на поредното стадо, подплашили го и сега го насочваха в правилната посока.
Хам-хум живееше вече доста луни, видял бе какво ли не, харесваше му да седи до огъня и да осмуква мозъка от дебелите кости. Затова и предприе този пореден зимен поход.
Сега неговите воини подплашваха стадото диви добичета, после ги насочваха насам. А тук ги чакаше той с гонячите…
Нищо ново, нищо трудно. Добитъкът се плашеше от всичко, необходимо беше само да го стреснеш. А после – да го насочиш по правилната пътека…
Стадото се показа на близката поляна и се понесе напред. Уплашено, объркано, бягаше в ужас слепешката след първите животни. Които пък бяха най-страхливите и се носеха накъдето и да е – само да са далеч от заплахата назад.
Пък и знаеха правилото на праисторическия и сетне живот – не е важно да си пръв, важното е след теб да има още някой. Който да е плячката…
Хам-хум вдигна ръка и скочи. Из зад боровете изхвърчаха жените, децата, старците, няколкото воини, които беше оставил да го пазят…
Първите добичета спряха и вождът добре различи мамутите и бизоните. Уха! Ще има голямо лапане…
После подплашеното стадо зави надясно и…
Полетя в пропастта…
Гръм, трясък, последни мучения и ревове…
Всичко затихна…
Хам-хум се усмихна в безкрайната си брада, плавно преминаваща в мощна вЪлна по гърдите. Сега щеше да прати долу жените и старците. Да режат мръвки и носят нагоре. А мъжете щяха да дерат мамутите. И да вадят мощните зъби. После идваше дрането на бизоните, ваденето на рогата…
Изобщо – поредна, позната и полезна работа.
Докато излапат това стадо и тръгнат да дирят друго за подплашване…
П;П; Отново - не нося никаква отговорност за неправилното мислене на читателите.
© Георги Коновски Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
"Нищо ново, нищо трудно. Добитъкът се плашеше от всичко, необходимо беше само да го стреснеш. А после – да го насочиш по правилната пътека…"
Даа... -
Благодаря,, ДПП!
Ами свършва и племето. Вождовете де местят при друго племе, влачейки спестените кожи от добитъка. Заживяват нейде край морето - примерно, там, където по-късно ще е Барселона. -
Не ти трябва отговеорност за читателите...
Накрая и бизоните и мамутите ще свършат и после какво?! -
Благодаря, Елке, Красе!
Ами имаше една рисунка в учебника по история за пети клас навремето. Та се сетих... -
И шишът се върти бързо да не вземеш да откраднеш от огъня... Какво съвпадение - и при хората е така, както при бизоните...всъщност те не се самоизяждат.
-
Добре се е справил вождът! И храна има и всички работят! Благоденствие!
-
Благодаря, Юри!
Ние имаме не само огън, но и шиш, на който ни въртят... -
Стадата остават,
а пропасти много!
Какво да направат,
те нямат си огън! -
Благодаря, Мариана, адаш!
Не забравяй - при тях е ледников период, имат естествени фризери. -
Още не можеха да броят, но бяха убити 57 мамута и 23 бизона. Племето имаше нужда в момента от не повече от 2 броя от първите за да изкара следващите седмици, а още не знаеха как да консервират мръвката, че да им стигне за дълго, за много, много дълго.
След десетки хиляди години потомците им, вече венец на планетата, отлично знаеха математиката, но пак не умееха да си правят плановете...
Поздравявам те.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Това е реалността при дарвинизма...