Тръгваше си…
Върху пианото ми една пеперуда прелистваше някакви ноти… с криле – вместо пръсти! Не успявах да зърна фактурата, може би беше нещо от Лист… или Рахманинов… Помниш ли как ти свирех по тъмно… ей така – без да палим свещите… помниш ли?
И онзи смях… и ръцете ми в твоите, само малко ми трябва и мога да ги материализирам… да ги усетя… Теб да усетя!
А пеперудата май търсеше нещо… Не вярвам да е търсила теб, защото все още си тук, но си тръгваше… Някъде вляво си… все още драскаш под кожата ми незрели думи… а аз ти ги изписвам по стените и отварям прозореца, за да ги отмие дъждът…
Онези думи, които никога не ти казах… да ги отмие… заедно със страха ми, че никога повече няма да те видя…
Валеше неспирно от няколко часа. Нямаше друг начин, трябваше да тръгне към града, за да я вземе, само дето сутринта бе топло и не си беше облякъл яке… имаше само ризата на гърба си, а с мотора в това време си беше направо безумие…
- Османов, още ли си тук? Нали обеща да вземеш братовчедката от автогарата? Хайде тръгвай, аз трябва да отида на съвещание, а имаме и дневници да попълваме….
- Добре, добре, тръгвам, надявах се да спре малко, но май ще се понамокрим…
- И да я доведеш тук, че жена ми ще пита защо не съм отишъл аз…
***
За около половин час стигна до града, за още няколко минути беше на автогарата. Не валеше вече, но усещаше, че нищо сухо не е останало по тялото му. Втрисаше го… „Ще пия една ракия довечера и ще ми мине…” помисли си и се отправи към автобусите, за да види дали не е дошла…
Оглеждаше пътниците. Не я познаваше, а и тя не знаеше, че ще я посреща непознат. Бяха му я описали. Трябваше да е с дълга коса и с очила…
Видя я да седи на една пейка и да чете книга. Беше красива и различна. С ефирна къса рокля и много дълга черна коса. С прекрасни черти! А очилата много ù отиваха… За момент тя го погледна и нещо потръпна по тялото му… Сепна се, трябваше да ù се представи и да побързат да тръгнат към село, преди да се е стъмнило…
***
- Здравейте! Вие трябва да сте Сейда!… тя вдигна бавно поглед от книгата и го загледа изпитателно… - Хасанов ме прати да Ви взема. Аз съм негов колега и ще Ви закарам до село. Той е още в училище и ни очаква…
- А Вие сте?
- О, извинете, не Ви се представих! Приятно ми е, Османов!
- Приятно ми е! – каза тя с усмивка и протегна открито дланта си към него…
- Особено име имате, не се среща по нашия край… – ръцете ù бяха парещо топли…
- Така ли? Различно е наистина, но се среща, имам една братовчедка, която се казва така и една колежка в отделението… А Вие сте мокър! Трябва да се изсушите! С какво ще пътуваме?
- С мотор…
- Чудесно и утре ще сте болен! Да видим какво можем да вземем от аптеката…
Дори не беше забелязал, че на автогарата има аптека! Видя я като проследи с поглед тялото ù как изчезва зад стъклената врата…
- Готова съм! Да тръгваме… като пристигнем, ще ви полекувам…
Прикрепиха багажа ù към коша на мотора и потеглиха. Вятърът пронизваше мокрото му тяло. Трепереше от студ, но се усмихваше. Усещаше как тя се притиска в него, сякаш за да го стопли… или поне му се искаше да е така…
Заваля…
***
- Е! Къде ще ходиш в това време? Виж как вали навън! Хайде, да отидем в нас, ще оставиш мотора в училище и утре ще те докарам! Пък може да останеш и през деня да помогнеш за царевицата!
- Добре, но да не кажат нещо вашите!
- Няма да кажат! Пък и ти не си чужд! Ще им кажа, че съм те викнал да помогнеш да копаем, а и майка ще ти се зарадва, все искаше да ви запозная със Сейда…
- Ще ни сватосвате ли? То момичето си е хубаво, само аз ù липсвам! Сигурно си има вече избраник… но щом настояваш, ще дойда… А тя къде е?
- В учителската стая, пише красиво и я помолих да попълни някой и друг дневник…
- Ама си директор и ти! Още не е дошла и я хващаш на работа.
- Добре, добре, тя сама предложи! Я виж какво ми даде за теб и заръча да изпиеш всичко!
В малка синя кърпичка бяха увити няколко хапчета. Той взе лекарствата, изпи ги, но кърпичката скри в джоба си, за да му напомня за нея… когато си тръгне…
***
Прибраха се по тъмно. Дъждът беше спрял. Лятото набираше ход, но в Балкана винаги е студено, затова запалиха огън под навеса. Нанизаха парчета месо и зеленчуци на шишове и ги сложиха на жарта да се пекат… Говореха си за най-различни неща! Всеки разказваше по малко за работата си, за проблемите си, за очакванията си от живота… Така той разбра, че тя е акушерка, че това е най – любимата ù професия. Гледаше разширените ù от вълнение зеници, когато разказваше как първа поема живота в ръцете си. После разбра, че пише стихове... че пее – запяваше песен от всяка дума и пееше много красиво… а той ù акомпанираше на саз*…
***
Заваля…
Пушеше бавно и с наслада попиваше чертите ù. Тогава все още не знаеше, че тя ще го последва, не знаеше, че един ден ще свърже живота си с нея. Не знаеше, че именно тя ще го дари с най-прекрасните деца…
Също така не знаеше, че след много лета точно в един такъв летен дъжд щеше да я загуби…
завинаги…
***
Тръгваше си… Всеки ден все по-уверено… Вече почти не чувах стъпките ти… Опитвах се да намеря онази пеперуда, но не успявах. Разлиствах нотите, събирах тон по тон изсипаното в тях и продължавах да я търся…
Един ден просто я открих! Някой беше закарфичил крилете ù точно над петолинието… Звучеше!… в едно безумно „до”…
Тръгна си.
… и заваля!
Дъждът изми остатъците смях, полепнали по стъклата… Валеше лято!… цяла вечност! По мен… в мен… а беше обещала… да ме чакаш…
Когато видиш баба… те моля… да ù кажеш, че и тя ми липсва!
(*саз – струнен инструмент, подобен на тамбурата, но с по-голямо резониращо тяло и по-дълъг гриф)
© Бехрин Все права защищены
ANG, благодаря за този линк! Докато слушах си мислех, че е заради кръговете, чудех се дали не е заради дъжда... но после се напластиха други послания... По случайност точно в този момент съм в подобна среда, но това е друга тема... Беше ми много полезно да чуя! Благодаря ти!
Жанет!
Дар... понякога животът ни връща отнетото... може и да е в образ на прелитаща птица или дори на разцъфнала теменуга... или в очите на децата ни!