Девет часа вечерта. Пак при строителните материали. Това е най-самотното и скучно място в целия магазин. Работех като касиер от около 4 месеца в Хоум Дипо. Тази вечер беше особеноно пусто. Към седем часа клиентите намаляха доста. Не се появяваше и никой от колегите ми. Беше тихо и някак призрачно. Отвреме- навреме, някъде от задния край на магазина се чуваха трясъци, като че ли две дъски бяха удряни една в друга – прас, прас, прас, шум някак си самотен, носталгичен и заплашителен. Кой ли удряше така? Поглеждах покрай редовете от дървен материал и чувалите с цимент, но в края на образувания по средата коридор, между рафтовете с дървен матерял нямаше никой. В другия край виждах само сивата стена. Беше пусто. Изглеждаше все едно всички са напуснали моя край на магазина, или дори бяха излезли навън, а мен бяха забравили и заключили вътре. Но това беше фантазия. Всики бяха някъде из магазина. Ако погледнех настрани към другите изходи и касови апарати можех да видя хора, клиенти, които се редяха на опашки или хора от персонала тръгнали по задачи. Независимо, че виждах хора, магазина беше толкова голям, че гледайки от толкова дълго разтояние се чувствах още по-далечен, изолиран. Сякаш бях рибка в аквариум – в една стая с останалите си, но не можеш да ги догоснеш или чуеш, а само можеш да гледаш и да изпускаш безшумно мехурчета. Това чувство на изоставеност бе нарушавано единствено от Браян, който преминаваше отвреме-навреме, да ми припомни, че все още съшествувам. Браян беше товарач, но имаше и други длъжности – сменяше също кошчетата за отпадъци и… ами не съм сигурен какво още вършеше , но предполагам , че имаше и други отговорности, тъй като вечно подтичваше, потен, зачервен, с устрема на човек, който трябва да свърши работа, отнемаща 15 минути, а той имаше само десет. Всеки път когато минаваше край мен си подвиквахме:

- Как е? - питах аз.

- Добре. Вънка е много горещо.

- Наистина?

- Ужас. И е влажно.

- Сигурно ще завали дъжд?

- Разбира се, че ще вали. Това е Евъртън.

Браян не се задържаше за дълго. За да убия времето аз обикалях в пространството около станцията с касовия апарат, като обиколките ставаха все по-големи. Само гледах да не ме види от другия край на магазина Сара, която беше прякият ми началник. Не се разбирах много със Сара. Все се заяждаше с мен, вечно ми правеше забележки че нещо не съм направил както трябва. Другите мениджъри далеч не бяха като нея, но честно казано никой от тях не харесвах прекалено много. Но Сара особено. Изгледаше все си търсеше причина да ми се ядоса. Мислеше си сигурно, че се страхувах от нея, а тя харесваше това. Обичаше да се гневи за нещо, а аз да съм уплашен. Беше дебела и постоянно си вееше с подложката, на която бяха закрепени някакви листове - какво беше имаше на тези листа не знам – нещо важно бе, щом все в тях поглеждаше, записваше. Тази вечер се беше появила в моята част на магазина само веднъж, само за кратко време,за да затвори съседния касов апарат – да преброй парите, да изпрати каквото беше в повече по пневматичната тръба в офиса и да заключи апарата.. Не пропусна да ми направи забелжка да не оставям парите, които са в повече, в касовия апарат ,а да ги изпратя по пневматичната тръба в офиса, иначе ще имаме сериозен разговор. Тя така обичаше да заплашва – че ако не направя нещо както трябва ще “проведем сериозен разговор”. Абе, въобще и тя си беше един типичен надзирател. До този момент поне се бях спасил от “провеждането на сериозен разговор” с нея.

След като заключи касовия апарат Сара отиде нанякъде. Измина около час и половина без да дойде към мен, е мервах я само отвреме-навреме в другия, оживения край на магазина. При мен, както казах беше мъртвило. Обикалях около станцията с касовия апарат. Тряскането пак беше започнало. Приближих се до изхода – с по една голяма плъзгаща се врата от ляво и дясно и с вдигаща се врата по средата за вкарване и изкарване на продукция с електрокар. Вниманието ми беше привлечено от нов шум, от силно бръмчене. Погледнах наоколо, но не видях нищо. Бръмченето, затихна така внезапно както беше започнало. Огледах отново изхода на магазина, но не можех да видя нищо, което го предизвиква. Очаквах да видя някой голям молец, прдполагам. Когато св уверих, че няма нищо за гледане продължих обиколките си. След още две обиколки, когато минавах покрай изхода пак чух същото бучене. Спрях се и надникнах в изхода. Този път я видях – огромна муха. Наистина голяма, тлъста муха. Беше по размер колкото половината ми кутре. Шумът, който крилата и правеха докато летеше беше несравнимо по-силен от този на обикновенна муха. Тонът бе по-нисък, сякаш крилата се движеха по-бавно, но и с повече сила. Когато се удряше в стъклата на вратите или в стената над тях се чуваше звук, като че ли се е ударила топка за тенис. Бзззз бзззз …туп! Бззз бзз…туп! Гледах учуден за известно време без да мога да повярвам на очите си. Със сигурност изглеждаше като обикновена къщна муха, но беше огрмна. Виждал съм конски мухи и най-ралични други мухи, но те всички изглеждаха различно от обикновената къщна муха, но даже и те не ставаха толкова големи. Гледах вторачено и в един момент усетих надигането на странно неодобрение.

Обичам живите същества и обикновенно като хвана мухи, пяци и други насекоми и ги пускам вънка да си живеят, но в тази твар имаше нещо, което ме караше да я ненавиждам. Тя породи мъст в мен, сякаш ми неправила нещо и аз трябваше да си върна. Помислих си, че трябва да я убияа но ми трябваше стълба, за да се покача нагора, а ако Сара ме видеше да се разправям с глупости щеше да има да си говорим сериозно.

-Ей какво си се загледал. Някой ще отвори касовия апарат и ще вземе парите. – Стреснато се обърнах. Браян стоеше зад мен и се усмихваше. – Ще доиде Сара и ще проведе сериозен разговор с теб.- Браян също беше подчинен на Сара и имам чувството, че никак не я обичаше.

-Погледни каква муха.

-Къде бе?

- Е там в ъгъла, над вдигащата се врата.

- Абе това не е…муха. – той гледа за известно време докато се убеди.- Егати мухата.

- Огромна, нали?

- Огромна.

Двамата постояхме известно време, гледайки как мухата се удря в стъклото над плъзгащите се врати – ту в едната, ту в другата, бученето й силно все едно пет стършела летят заедно, тежко, мързеливо, мазно .

- Трябва да я убием тая гад. – Браян каза, това което и двамата си мислехме.

- Да, може да ужили някой, нали?

- Точно така, не знаеш каква отрова носи. Ще вземе да ухапе някое дете.

- Със сигурност. Ще се възпали ухапаното, някой ще пострада. – Двамата се мъчихме да създадем достатъчно убедителна причина за това, което и двамата искахме - да убием на Мухата.

- Ама как ще я убием. Виж колко високо лети. – аз започнах да мисля практически

- Виждаш ли онези парчета гръб за шкаф. Избери по едно по-дълго парче, аз ще опитам да намеря стълба.- Браян се изгуби за около пет минути, за което време аз намерих две хубави парчета от куп от изрезки от шперплат подготвени за изхвърляне в края на деня. Браян се появи теглещ малка стълба на колелца. Беше висока до рааменете ми и човек трябваше да стъпи на най високото стъпало и да достигне с парчетата от шперплат до стената над вдигащата се врата, където по това време царстваше Мухата. Двамата с Брян се покачихме на стълбата и почнахме да веем с шперплата към Мухата, но тя не слизаше достатъчно, а разбрала, че е образуван пакт за нейното окончателно и безвъзвратно ликвидиране, бръмчеше в горния край на стената или кацаше на безопасно растояние там и ни гледаше с безизразни, червени, фацетни очи. След пет минути безплодни опити стана ясно, че по такъв начин няма да успеем да я ударим. Гадината беше прекалено умна за това – ако това може да се каже за една муха.

- Пфу. Хитра е тя. – каза Браян

- И стълбата е къса. Трябва да се качим най-отгоре, за да можем да я достигнем.

- Ами ти се качи, аз ще я държа стълбата.

- Да, но трябва да ми държиш подметката на десния крак, защото ще си сложа десния крак на вдигащата се врата за упора. Можеш ли с една ръка да държиш стълбата, а с другата да сложиш под крака ми за упора.

- Ще мога!

- Имам ти доверие. Няма да пускаш, че ще се пребия. – помъчих се да разясня ситуацията на Браян и колко важна беше неговата роля, в убииството на Мухата.

Качих се на стълбата и сложих единия си крак навдигащата се врата. Тя беше оребрена и кракът ми намираше достатъчно опора, а когато Браян подложи ръка под подметката беше достатъчно стабилно за да мога да се концентрирам и да убия Мухата. Започнах въодушевено да махам, но раздвижения въздух все я буташе извън обсега ми. Също така не можех да се отдам изцяло на дейността си тъй като стълбата се клатушкаше при всеки удар.

- Дръж по-здраво. Стълбата се клати.

- Е как ще се клати? Чакай малко. Пробай сега. - Той стъпи на стълбата с един крак. Стълбата стана по-стабилна. Бях натикал Мухата в ъгъла. Оше малко и щях да я ударя…

- Какво правите там!- чу се гласът на Сара зад нас. Аз нанесох още един удар и се обърнах, доколкото можех. Сара беше застанала зад нас, вееше си с неотменната подложка. Очите и святкаха – ще имаме сериозен разговор, казваха те. Тогава тя видя Мухата. Лицето и за миг се промени – смениха се в бърза последователност различни емоции: изненада, страх, любопитство и накрая странно – сякаш е видяла стар познат, на лицето и се появи усмивка. После тя ни погледна, още усмихната и и отне известно време да разбере каква е ситуацията. После, когато разбра какво искам да направя със вдигнатия в ръката ми шперплат, усмивката и изчезна в сгърчено от злоба лице. Тя изкрещя: - “Спри” и после се затича към нас.

Деляха ни десет метра и аз в ужас гледах как идва срещу нас с нечовешко лице и устрем на наближаващ влак…

- Убий Мухата, убий Мухата – Извика Браян изпод краката ми. Обърнах се и започнах да удрям. Имах време за три удара, и с третия успях да уцеля гадта. Не успях да видя дали съм я убил, защото в същия момент влакът се вряза в стълбата и аз изхвърчах настрани. Успях някак си да падна на ръце и крака без особени травми.. Превъртях се и седнах. Мухата беше на пода, наранена, но жива. Опитваше се да полети, но не можеше да набере инеркция заради Браян, който безуспешно се мъчеше да я настъпи, но и отвреме-навреме я риташе, когато Мухата се издигнеше от пода. Сара се опитваше да я хване, но стълбата беше паднала пред нея и не и позволяваше да се преближи по-близко, за да я хване.

Станах от земята и за миг гледах като безучастен наблюдател, леко защеметен. Мухата сега се опитваше да полети към Сара, която най-накрая се освободи от стълбата, но Браян я буташе назад с ръка и подритваше Мухата обратно към стената. Той видя че съм станал от земята и ритна летящата твар към мен. Вдигнах крак и тряекторията ѝ я доведе там където беше подметката на обувката ми. Просто трябваше да сваля крака си. Чу се силен жвакаш звук и Мухата беше часто от едно безсъмнено дръзко, но безвъзвратно изгубено минало.

- Не!О, не –изкреща Сара и хвана двете страни на лицето си. Изглеждаше сякаш самата тя бе смазана. Аз провлачих крак напред-назад по пода и го украсих с това, което което беше останало от мухата. Сара ме погледна и аз вдигнах рамене сякаш това, което се бе случило беше станало без мое участие. Браян каза:

- Ц,ц,ц,ц, ех каква муха само беше. Гад мръсна. – После се наведе и започна да вдига стълбата

Сара постоя за момент, после се върна там където беше стояла преди да се затича към нас. Оттам вдигна подложката за документи, която бе изпуснала после пак се върна обратно при нас с Браян, говорейки си нещо тихо под носа и после се обърна обратно откъдето беше дошла, силно накуцваики с левия крак, а с дясната ръка държеше неизмената подложка за документи, с която сега вече не си вееше, а беше отпуснала безжизнена надолу. Ние с Браян я гледахме докато стигна до другия край на магазина. Мига преди тя да се скрие между редовете със стоки, Браян каза:

- Егати, не ти ли прилича тая на една голяма, тлъста муха?