Беше петък следобед, един що годе хубав ден.
Слънцето все още грееше ярко, и птичките все още си летяха нагоре надолу, и изглеждаха някак щастливи.
Беше един прекрасен следобед, до тогава, докато не разбрах най-страшното нещо в живота ми.
То беше нещо обичайно, нещо съвсем естествено, нещо, което и мен ще ме сполети някой ден . Това беше смъртта.
Разбрах че тя беше отвела със себе си едно младо, все още зелено, неузряло листо от дървото, наречено живот.
Това листо всъщност бе едно момиче. Със светли коси, с бяла кожа и лунички около нослето. Казваше се Кристина.
С нея бяхме заедно още от първи клас. Тя беше момичето, с което за първи път пресякох прага на училищния двор хванати ръка за ръка.
7 години от живота си прекарах заедно с Кристина.
Много пъти сме сядали на един чин и много пъти това се отразяваше зле на дисциплината ниJ.
Имахме много щури емоции.
Тя беше много притеснителен човек. Винаги преди да я изпитат нервничеше сякаш и предстои най-важният изпит, и постоянно викаше на тези, които дръзнеха да я попитат нещоJ. Никога не ми е било скучно с неяJ.
Все ми разказваше някакви шантави истории относно това как е преминал предишния и ден.
Както вече ви казах беше едно много лудичко момиче J - дори домашният и любимец беше една черна котка на име Лъки ( мисля че така беше) J.
Годините си минаваха неусетно и много бързо дойде време Кристина да се премести да учи в друго училище ( беше си наумила да кандидатства в езикова гимназия или в природоматематическа – едно от двете), и с много труд постигна целта си.
И така, Крис и още няколко мои съученика замина да учат настрани.
Естествено с това и отношенията ни охладняха. Вече не се виждахме всеки ден , а и не си звъняхме съботите и неделите много често.
Засичали сме се по пътя, но да сме обелвали най-много по две-три изречения.
Спомням си за последно я видях в тоалетната на едно кафене и тогава си казахме само “Здравей”, “Здрасти”.
След няколко седмици мои много добри приятелки, учещи с Кристина в едно училище, ми разказаха как тя е припаднала по време на часовете и я завели при лекарката. Всички са си мислели, че е от стреса заради края на учебната година – оценки, отсъствия и т.н...
Всички са й казали да си почине, но тя - каквато си е луда глава - прави само това, което си науми. J
Не си спомням вече колко дена бяха минали, помня само, че беше петък и аз бях седнала на компютъра да початя.
Видях, че пред никовете на нейните приятелки има един Х, което значи че си в траур за нещо.
В началото не можах да схвана за какво става дума, но един мой приятел ми каза за станалото.
Каза ми, че е починала.
Първоначално изпаднах в шок. Не успях да асимилирам информацията. Вечерта излязох и видях как всички плачат и си шушукат нещо.
Някои дори ме питаха дали е вярно, че Крис е починала.
Каква наглост.
Нямах сили да стоя никъде и се прибрах вкъщи. Все още не можех да повярвам какво е станало.
Бях повече от потресена. Не знаех на кой свят се намирам.
Няма да изпадам в подробности за емоционалното ми състояние тогава, но - с две думи - бях много зле, особено след като разбрах, че е починала от скоротечна левкемия ( макар че не е много сигурно).
Ходих на погребението й и това беше най-ужасното нещо, което бях преживяла.
И така… вече измина почти година от смъртта й. Сигурна съм, че половината ни град ( който е малък) вече дори не се сеща за нея.
Но аз продължавам да страдам, продължавам да плача и всяко нещо ми напомня за нея.
Болката ми няма да спре никога. Няма да я забравя.
© Странна Личност Все права защищены