Беше петък следобед, един що годе хубав ден.
Слънцето все още грееше ярко, и птичките все още си летяха нагоре надолу, и изглеждаха някак щастливи.
Беше един прекрасен следобед, до тогава, докато не разбрах най-страшното нещо в живота ми.
То беше нещо обичайно, нещо съвсем естествено, нещо, което и мен ще ме сполети някой ден . Това беше смъртта.
Разбрах че тя беше отвела със себе си едно младо, все още зелено, неузряло листо от дървото, наречено живот.
Това листо всъщност бе едно момиче. Със светли коси, с бяла кожа и лунички около нослето. Казваше се Кристина.
С нея бяхме заедно още от първи клас. Тя беше момичето, с което за първи път пресякох прага на училищния двор хванати ръка за ръка.
7 години от живота си прекарах заедно с Кристина.
Много пъти сме сядали на един чин и много пъти това се отразяваше зле на дисциплината ниJ.
Имахме много щури емоции.
Тя беше много притеснителен човек. Винаги преди да я изпитат нервничеше сякаш и предстои най-важният изпит, и постоянно викаше на те ...