Из живота на един български неиздаден автор 2

Подмазване. Само това разчиташе Наталия в очите на своя първи издател.
И двамата знаеха, че имат нужда един от друг, и двамата бяха наясно какво се търси на пазара... Само секунда оставаше да постави подписа си върху идеалния договор, който я правеше дама във висшето общество. Световна известност, камери, после и Холивуд...
- Ставай най-накрая!
Ааах, този досадник!!! Наталия се помръдна от писалището. Беше заспала върху записките си. Наближаваше обяд, а тя все още не беше завършила първа глава. Прегледа внимателно писаното, помъчи се да си приопомни поне частичка от вдъхновението си. О, не.
Тя бе жена в криза! В творческа криза. Никой нямаше да подпише договор за световен бестселър с момиче, което дори не знае името на главния си герой. За пръв път тя реши да пише за момче, въпреки че си падаше феминистка и предпочиташе силните независими героини, които с лекота се отърсваха от мъжкото господство.
Но не и за Наталия. В реалния си живот тя зависеше изцяло от мъже - хазяина, шефа, та чак и вестникарчето. Всички те я гледаха от високо и от гледната точка на хора, които я превъзхождат умствено и физически. Така си и беше.
Поради тия причина Наталия живееше сама, като само понякога онзи пич от мислите ú се разхождаше край нея по хавлия, но той така или иначе беше там, за да я разсее за кратко от мудността на ежедневието. Сега нещата бяха малко по-различни. Тя трябваше да пише за любов, предателство, неизказани чувства - беше лесно да го формулира, ала как можеше да накара читателя да повярва в това? Да накара себе си да появярва...
Винаги в подобни ситуации прибягваше до болка изпипаната стара женска практика - симулирането.
Е, Наталия беше симулирала летене във въздуха, битка със зелени същества, ала как би могла да си се представи като момче? Нямаше как да опише някого, когото толкова мрази, без това отношение да си проличи по някое време. Седна обратно, скръстила ръцете си. Изглеждаше намусена. Опита се да си припомни петъчния ден, когато за последно бе говорила с властния си шеф.
Тогава той ú беше заявил категорично, че не се нуждае от присъствието ú, тъй като получавал заплата и без нея. Тя се почувства също толкова обидена, колкото тогава. Но само така успя да си направи своя първи извод - на мъжете не им пукаше. Тя трябваше да е такъв мъж.
- Добре, щом великите писатели могат да пишат от гледната точка на жени, защо и аз да не мога...
"Защото не можеш да пишеш насила. Защото не трябва да пришпорваш силите си за нещо, което дори не си сигурна дали заслужаваш" - обади се съвестта ú.
- Я се разкарай! Имам сметки да плащам! - махна от досада Наталия. Все едно слушаше майка си.
И тогава, съвсем неочаквано, ú просветна.
Просто трябваше да спре. Да спре и... Всичко щеше да си дойде на мястото.
- А сега накъде? - празнота обзе ума ú. - Така ли трябва да разчитам знаците на отхвърлянето и неодобрението?