Из ,,Спомени от блатото” (2)

.................................................................................................................

       Най-трудният предмет в техникума си оставаше математиката. Доста двойки получихме, докато се научим как да се готвим по тази дисциплина. В основното училище подготовката ни се състоеше да решим няколкото задачки, дадени в учебника и толкова. Това беше достатъчно за нашата подготовка, за да можем да изкараме високи оценки.

       Още от първите часове разбрахме, че освен теорията трябваше да решаваме и множество задачи по алгебра от един съветски  сборник в две части с автор Ларичев, Павел Афанасиевич. Други сборници не се признаваха, защото в този задачите бяха с достатъчно голяма трудност.

       Учителят ни по математика, бай 'Ристо, който беше и наш курсов ръководител, беше едър, висок мъж с пригладена назад черна коса. Гласът му беше дрезгав, тъй като беше страстен пушач. Освен заклет пушач, беше и голям почитател на чашката. Черпеше се редовно, но обикновено никога не му личеше. Когато вечерта беше попрекалил, веднага го познавахме, защото сутринта силно ухаеше на евтин одеколон и тютюн и към учениците, които изпитваше, се отнасяше необикновено благосклонно и снизходително. В останалите случаи пишеше двойки на поразия. От време на време раздаваше щедри шамари по вратовете ни, но никой не му се сърдеше, защото знаехме, че той без причина не посягаше. Познаваше си дисциплината перфектно и може би затова към нас беше толкова педантичен и взискателен. Всяка дефиниция трябваше да се казват ясно и точно, а математическите формули да се пишат по правилата.

         За това какво представляваше неговата педантичност си спомням, че две-три седмици преди края на втория срок отваряше едно малко тефтерче с късо подострено моливче в него и в гробна тишина пред класа  обявяваше имената на тези, които се очертаваха с двойки за годината. В крайна сметка даваше възможност на всеки да си повиши оценката, ако я заслужи, разбира се. Имахме един съученик, Христо Богданов, на който математиката не му вървеше (или по-скоро не искаше да я учи). На края на срока и на него му се предостави възможност да си поправи слабата оценка, но нищо не се получи. Накрая на бай 'Ристо му писна, хвана сборника на Ларичев и му каза нервно:

        - Адаш, вземи този сборник и си намери поне една задача, която да можеш да решиш!

        Адашът му дълго се рови в сборника и накрая каза:

        - Ама, другарю Христов, аз ще си избера най-лесната!

        - Ами реши я тогава... И коя е тя?

        - Ето тази: колко е корен квадратен от 36? То се знае, че е 6!

       Обаче другарят Христов не искаше да приеме отговора, а накара адаша си да напише на дъската условието на задачката, след това с думи ,,решение” и самото решение. Ние усетихме, че има нещо в тази игра на котка и мишка, но не можехме да се досетим. Чак когато Богданов написа, че корен квадратен от 36 е равно на 6,  другарят Христов, усмихвайки се, каза назидателно:

        - Христоооо, не е толкова бе момче! Корен квадратен от 36 е ,,плюс”, ,,минус” 6! Съжалявам, пак ще имаш двойка!

    Формулите алгебрични, геометрични, стереометрични, тригоно­мет­рич­­ни трябваше да се знаят наизуст. Можехме да ползваме само логаритмични таблици и то не от вида на сегашните. В таблиците по онова време нямаше нито една формула. И най-малката неточност в крайния резултат се наказваше с намаляване на оценката. ,,Вие се учите за техници и бъдещи ръководители и такива ,,незначителни“ грешки могат да струват нечий човешки живот” –  обичаше той да казва. Чак след много години, когато някои от нас станаха висшисти, ръководители, можахме да оценим неговите думи, но бай 'Ристо вече го нямаше, за да му благодарим.

        В крайна сметка знанията, които получихме по математика, бяха трайни и несравними със знанията, които се получават днес. Трудно мога да си спомня за съученик, който да е завършил с шестица по математика макар, че от целия випуск от 9 паралелки би трябвало да има няколко. Обикновено оценките бяха четворки и петорки след полагането на държавен изпит в четвърти курс. Стойността на тези оценки оценихме, когато трябваше да кандидатстваме в различни ВУЗ. Без да ползваме частни уроци с лекота се справяхме на различните приемни изпити по математика. Нещо повече, оценките ни на приемните изпити, които получавахме обикновено бяха по-високи от тези, които имахме в дипломата за средно образование.

         Интересът към отделните дисциплини се определяше не толкова от самите тях, а най-вече от самите преподаватели. Бях в седми клас и имахме традиционните часове по рисуване, когато неочаквано дойде една млада учителка. До тогава  с водни боички или с молив рисувахме все едно и също: ябълка, дюля, нарцис или ваза. Всичко това ни се беше втръснало и обикновено в тези часове половината от класа нямаше  какво да прави; един си беше забравил боите, друг блока за рисуване, трети четката. Беше необикновено шумно и най-вече страшно скучно. Учудването ни беше голямо, когато новата учителка вместо да ни кара да правим това, което бяхме правили през последните 4-5 години,  ни попита кой от нас е ходил на изложба на картини. Въпросът ù беше толкова неочакван, че в класа настъпи пълна тишина. Тя огледа притихналия клас и от една папка извади картина, на която някакъв мъж върху един червен килим с ужасен изцъклен поглед беше прегърнал окървавен мъж. Учителката ни започна да разказва историята по създаването на картината, както и любопитни моменти от биографията на художника, който я беше нарисувал. Показа ни и разказа историята и на други картини от същия автор. Така за първи път се запознахме с творчеството на великия руски художник Иля Репин, както и за първи път не усетихме как измина часът.

        В следващите часове се запознахме с творчеството и на други големи художници: Айвазовски, Верешчагин, Суриков, Рубенс, Моне, Серов, какво е близка и далечна перспектива, какви са техниките при рисуване с молив, пастел, акварел, как се подготвя грунд. Дотолкова се бяхме увлекли по рисуването, че самостоятелно някои от нас се упражняваха и вкъщи. С удоволствие в часовете по рисуване ходехме на открито и рисувахме дървета, стари къщи, пейзажи. Много интересни бяха и колективните обсъждания на нашите скромни творби.

        Неочаквано за мен открих, че всичко това не само, че ми беше интересно, но и рисуването определено ми се отдава. Моята учителка ме насърчи да участвам в републикански конкурс за детска рисунка с една моя творба. Темата на рисунката беше банална: пионери засаждат дръвчета покрай кален селски път, който води към някакви селскостопански постройки в далечината. Голяма беше изненадата ми, когато рисунката ми беше отпечатана във в-к ,,Септемврийче” и отличена като една от  най-добрите. Като награда получих фотоапарат, което за времето си беше сериозна награда. Всичко това ме окрили и аз започнах сериозно да се занимавам с рисуване. Вече имах идеята да кандидатствам в рисувалното училище в София, но родителите ми бързо ме отрязаха под предлога, че нямаме пари.

        След като започнах да уча в техникума, по комсомолска линия започнах да отговарям за художествената украса в класа. Рисувах табла по случай различни празници, издадох и няколко стенвестника, без да броя лозунгите. Не си спомням как, но станах нещатен художник към градския месокомбинат. Обикновено след училище ходех да рисувам по няколко часа. Понеже не намериха законен начин как да ми плащат, плащаха ми в натура: с парчета салам, луканки и филета. Всичко това продължи, докато вкъщи никой не можеше да понася вкуса на месо, а аз понатрупах няколко двойки.

         Ето как една учителка, на която аз дори не си спомням името, благодарение на любовта си към професията откри в мене някаква заложба, за която аз и моите родители не сме и подозирали. Нещо подобно се случи и по литература, но вече като ученик в  техникума.

        По литература ни преподаваше една пухкава млада жена с приятно розово кръгло лице. При нея изучавахме българско народно творчество, както руска и западноевропейска литература. В това нямаше нищо лошо, ако не се броеше това, че тя признаваше само литературните анализи, които правеше, поглеждайки в една тетрадка с меки корици. По това време имахме дебели учебници по литература, в които имаше десетки страници анализ за всяко произведение. За нас те бяха неразбираеми, защото стилът им беше на изключително високо ниво. Трябваше да се съобразяваме само с това, което ни казваше другарката Виктория Кривошиева –  нашата учителка по български език и литература. Не се признаваха никакви самоволни тълкувания по време на анализите на различните  произведения.

           Първите ми конфликти с нея, но не само с мен, но и за по-голяма част от класа, започнаха именно при тълкуванията на тези  произведения. Вярно е, че тя нямаше необходимия педагогически опит, особено за класове  съставени почти изцяло от момчета, но в нея надделяваше някакъв момичешки инат изграден по време на следването ù. За нея литературните герои бяха два вида: положителни и отрицателни и между тях нямаше нищо друго. Имаше си един любимец - Б.Б. от Трявна, който сядаше на първия чин до катедрата и винаги, когато трябваше да докаже, че тя е права, го извикваше като жокер:

          - Б., ти какво ще кажеш по този въпрос?

         И Б. отговаряше точно и ясно по този въпрос така, както беше казвала другарката Кривошиева в своите анализи. Тогава всичко се тълкуваше от принципите на социалистическия реализъм и на т. нар. ,,партийност” в литературата –  богатите винаги бяха лошите, а бедните – добрите.

        Когато изучавахме българско народно творчество, трябваше да направим разбор на приказките посветени на Хитър Петър. Имахме един зевзек от с. Дебнево –  Минчо, на когото се падна честта да  направи един такъв анализ в един от часовете. Минчо нямаше никакви записки, нито пък беше чел от дебелите учебници, но в замяна на това пък беше чел приказките.

        - И така, Минчо, какъв герой е Хитър Петър в народните приказки? - подкани го нашата учителка.

        - Хитър Петър е положителен герой... той е и много хитър, за него богатите са глупави... също и поповете, и кметовете –  подхвана импровизи­ра­ния си анализ Минчо.

      - Точно така, Минчо! И как се бори той с тях?

      - Ами гледа как все да се нахрани за сметка на другите! Хитруването е главното му занятие... Рядко се задържа да работи на едно място, гледа все да митка... Той е отмъстителен и към богати и към бедни, ако не мине на неговата...

       Тук другарката Кривошиева го изгледа стреснато и го прекъсна:

        - Ти кажи как се бори с богатите в народните приказки и как ги побеждава!

       - В повечето приказки за него богатите са глупави, защото той не може да  разбере как така те са забогатели и затова ги мрази.  Той мрази и не почита  духовната власт в лицето на поповете, а също и административната в лицето на кметовете –  продължи Минчо. От време на време май като че ли  има и психични отклонения – за едното бръснене унищожава лозе, измамва или по-скоро подтиква трима селяни да убият жените си и самите те да се самоубият... Той има фалшиво самочувствие, защото знае, че той е по-скоро  един неудачник, който компенсира неможенето си с хитрости стигащи до арогантност, завист и омраза към другите...

        Тук Минчо беше прекъснат окончателно, порицан пред класа, че не си учи уроците така както трябва и за самоволното си съчинение получава оценка ,,среден”. След това беше извикан Б.Б., който направи правилния разбор на действията на народния герой и получи поредната оценка ,,отличен”.

       А на нас страшно ни харесаха мислите на Минчо за този герой, усещахме подсъзнателно, че той е прав, но не можехме да избягаме от ,,правилния” по това време литературен анализ. Натрупания мит през ученическите години за този герой, като символ на народната мъдрост, справедливост и че бедняците са умни, а богатите глупави пренесохме през годините  в последствие и върху нашите деца.

        Чак след много години разбрах колко е бил прав нашият съученик. Че няма никаква разлика между Хитър Петър –  народния герой и Бай Ганьо – литературния герой, те са си просто братовчеди както в живота, така и в литературата.

        Особено ми тежаха анализите на народните песни. Всички тези песни, които изучавахме, си имаха някаква вътрешна хармония, простота на думите и на повода, за които бяха съчинени. Тъй нареченият литературен анализ ги превръщаше в някакви тайнствени послания към съвременните читатели, които можеха да се разберат само след задълбочено запознаване с тях. Веднъж попитах  учителката дали нашите предци, които са ги пели или слушали  са им разбирали съдържанието и посланията, които те съдържат без никакъв анализ. Този въпрос беше във връзка с изучаването на песента ,,Що ми е мило и драго”.

        - Разбира се! – отговори тя вдъхновено и продължи –  ето, тази песен съдържа силабическо стихосложение, което се проявява чрез конкретното му проявление в осемсричника 5+3. А това е един от най-жизнерадостните елементи във фолклорната ни традиция, което е предпоставка за разбираемост на текста. Ето, вижте! – и тя изрецитира първите няколко стиха на песента:

Що ми е мило и драго

 че се е пролет пукнала,

  сичко е излезло на трева

и стока море и мака ...

          Проблемът беше и в това, че не можехме да разберем някои думи от  самия текст. Такива думи като ,,мака”, ,,равни рудини”, ,,цели целини”, ,,стратурково рало”, ,,босилкови жегли” почти нищо не ни говореха. В класа имахме доста момчета от селата, но и те не можеха да ги разберат. Всички знаехме какво е жегли, но защо вместо от дърво са направени от растението ,,босилек” будеше недоумение. Що се отнася до стратурковото рало се досещахме, че е някакъв вид дърво, но никой не беше чувал за него.

         Нашата учителка и тя не можеше да ни обясни тези думи и за да ни отговори често импровизираше. Така например думата ,,мака” ни я преведе като синоним на ,,мъка”, т.е. с пукването на пролетта овчарите са излезли на полето със стоката и мъката си. След много години разбрах, че ,,мака” са новородените теленца, ярета, агнета, но  и до ден днешен не можах да раз­бера какво е това ,,стратур”...

      Нашите въпроси и самоволното тълкуване на текстовете на различните произведения др. Кривошиева приемаше или като заяждане с нея  или като незнание. Затова и успехът ни не беше висок – някъде между три и четири  (с изключение на Б.Б. от първия чин). Моят също беше в тоя диапазон въпреки, че имах  самочувствие, че се справям добре с литератуения материал. Затова, че тя възприемаше някои наши действия като заяждане ще опиша  следния случай:

      Изучавахме произведението на Пушкин ,,Евгений Онегин” и  трябваше да се научим да декламираме поне една част от всяка глава. Когато започна рецитала криво-ляво всичко вървеше добре до мига, когато дойде реда на моя съученик С.С:

Жената щом по-малко любим,

по-силно ни обича тя,

по-сигурно ще я погубим

във мрежите на хитростта.

Развратът някога редовно

със хладнокръвие любовно

себе си прославил тук и там

в наслада без любовен  плам.....

       С.С. веднага бе прекъснат с упрека, че от целия роман е избрал най-неподходящите стихове за случая.

        - Но, другарко, все пак това е великият Пушкин!

        - Така е, но ние се намираме в клас и трябва да се съобразяваме с начина си на поведение  на обществено място – нервно го репликира тя.

       Обстановката окончателно се нажежи, когато дойде моят ред и аз започнах:    

                                                   Гърдите на Диана, Флора

                                                   са прелестни във розов тен!

                                                   Но туй краче на Терпсихора

по прелестно е то за мен.

То обещава за наслада

на погледа добра награда,

със хубост мами - без покой

влече с желания безброй.

Обичам го така, Елвина

на маса под ковьора бял,

на пролет в парка разцъфтял ...

          Тук се започна едно нервно потропване с крак и се изрекоха думи за някаква добре организирана подигравка към нашата учителка с просташки еротичен привкус. Ако на съвременния млад читател тези стихчета звучат най-безобидно, то преди повече от 40 години можеше да се приеме, че съдържат определен сексуален подтекст и то не към кого да е, а към една млада, неотдавна омъжена учителка. То че се заглеждахме, заглеждахме се в нея и тя го разбираше, но дистанцията която поддържахме между нея и нас съгласно неписаните правила беше огромна.

         Понеже стана въпрос за еротични стихчета в класическа литература трябва да кажа, че ние ги открихме прочитайки пълния роман на Пушкин и те ни направиха приятно и вълнуващо впечатление. По това време в Европа и Америка сексуалната революция все още не беше започнала. Обществото както на Запад така и при нас си живееше по своите патриархални закони относно любовта и интимните взаимоотношенията между мъжа и жената. Живеейки в условията на ограниченията, които поставяше  социализма, най-хубавото, което хората преживяваха в своя реален живот беше любовта. Тя не зависеше от това колко пари имаш в джоба си и какво е положението ти в социалната йерархия но страхът, там където съществува, не можеше да не измести всички чувства, които не са свързани с осигуряване на безопасността на индивида.

          Изразяване на близки чувства между младеж и девойка на публично място се възприемаше като аморална постъпка и се наказваше. Във всеки по-голям град по това време, привечер започваше т.нар. ,,стъргало” по главната улица. Участниците, повечето ученици, сe разхождаха от единия до другия край на улицата в продължение на 1-2 часа в зависимост от годишните сезони. Там се подхвърляха закачки, възсолени шеги между двата пола, там ставаха и първите свалки. Формираните двойки, в резултат на ,,стъргалото” или на ученическите неделни забави, се отправяха в късния следобед към горите на Бакойския баир, Баждар или Петкова нива. Какво там се вършеше никой не можеше да разбере, тъй като и до днес тези гори ревниво пазят своите тайни.

          На едно такова ,,стъргало”, в една топла пролетна вечер, ме срещна моята по-малка сестра, също ученичка. Ние двамата хванати под ръка се разхождахме заедно с други мои съученици . На другия ден, някъде към обяд ме извикаха в кабинета на зам. директора Николай Селин. Веднага се досетих, че някои от дежурните учители вчера са му докладвали за ,,неприличното държане” на ученика К.К. на публично място и че сега ще трябва да отговарям за деянието си. Обяснението ми, че това е била сестра ми, зам. директорът възприе хладно, като ме предупреди, че още една такава ,,неприлична” постъпка от моя страна ще бъде наказана, като нарушаване на обществения ред.

         Всяка по-дълбока интимна близост между младеж и девойка станала публично достояние се наказваше жестоко – като се започне с изключване от Комсомола, намаляване на поведението и преместване в друго училище. Подобна участ сполетя дъщерята на един наш преподавател от машинните специалности – инж. Пенчев, която учеше в нашия техникум. Тя беше хубаво момиче, а баща и прекрасен преподавател, независимо, че имаше един физически недъг – силно куцаше, като се подпираше на елегантно черно бастунче. Разчу се, че дъщерята на инж. Пенчев е била хваната от милицията в много по възрастна от нея мъжка компания в неприличен вид в чужда квартира и след вечерния час. Тя набързо напусна училище а баща й се състари за няколко седмици, започна още по силно да куца и скоро напусна.

         А недай боже някоя ученичка или мома да забременее без да е омъжена. Непълнолетните се изпращаха да родят и да продължат да учат в затънтени училища – интернати, а за пълнолетните се спретваше т.нар. ,,другарски съд” по местоживеене, който беше в правомощията си пред целия квартал да порицае греха на любовната двойка, а  след това да ги събере като брачна двойка за цял живот. По такъв начин се възстановяваше социа­листическия морал между младите хора а бъдещото отроче си имаше законни майка и баща.

        В официалната естрада беше забранено да се пее за секс, жени,  пиене и кръчми. Голото женско тяло и секса бяха забранени от конституцията. В естрадните песни се пееше предимно за морето, птиците, цветята, полето, трудовите хора и за партизаните ветерани. Любовта се сравняваше с море, луна, вълни, нежни думи, шепот, чифт влажни очи .

        Пиша всичко това, за да може да се разбере духа на времето, когато като ученици, по детски се ,,борехме” с традиционализма, завладял со­циалистическото общество по отношение на нравите при анализа на различни литературни произведения. Естествено беше, че борбите се печелеха от др. Кривошиева а ние изгубилите се напомпвахме с примирение и безразличие към световните и наши автори създали  тези класически произ­ведения.

       Нещата изглеждаха съвсем безнадеждни до мига, когато въпросната другарка излезе по майчинство и беше заместена от друг преподавател – Радко Милчев. Той трябваше да ни преподава старобългарска и класическа българска литература. С неговия топъл кадифен глас, с неговата огромна ерудиция и интелект, той ни караше да го слушаме с уважение и със затаен дъх. Бяха позволени всякакви собствени мнения, дори и най-откачени, по разглежданите въпроси. ,,Литературата е създадена за неограничен брой читатели и всеки може да има собствено мнение за съответното произведение” – обичаше да казва той: ,,Само в математиката нещата са еднозначни, там винаги две плюс две са четири. Няма нищо по-вълнуващо от това, вие сами да успеете да разберете какво е искал да каже даден автор, какви са били движещите сили, за да излее мисълта си на белия лист, радвал ли си е, страдал ли е, какви чувства са го спохождали, за да сътвори своето литературно произведение”.

        Чувството за свобода при анализа на творчеството на нашите класици ни караше да четем с удоволствие техните произведения и то не само тези, които бяха в т.нар. ,,Библиотека за ученика”, а и тези, които бяха включени в техните пълни съчинения. Така произведенията на Захари Стоянов, Пенчо и Петко Славейкови, Кирил Христов, Гео Милев, Смирненски, Елин Пелин, Йовков и др. ни изглеждаха в съвсем друга светлина, различна от тази в която ги познавахме до сега. Размислите, които пишехме върху дадена тема, а после колективно обсъждахме беше възможност за изява даже и за тези мои съученици, които никога не са блестели с някакви литературни способности.

        Свободата, която даде Радко Милчев, ми даде възможност да развия собствените си мисли на една от класните работи свързана с творчеството на българските поети символисти. Очевидно работата ми много се е харесала на нашия учител, защото е била прочетена пред всички учители. Този факт беше обявен пред целия клас и то не от кого и да е, а от нашия курсов ръководител Христо Христов, който както е известно, хич не си падаше по похвалите.

       Такива всеотдайни учители, влюбени в професията си, имахме и други. Например учителят ни по химия – инж. Ангелов или този по електрически измервания, електрически тракции и осветителна техника – инж. Константин Даскалов. Те никога не ни изпитваха върху новия урок а върху целия материал, който е преподаван през срока. Това означаваше, че за да можеш да изкараш по дадена дисциплина трябва да знаеш целия материал. Знаейки целия материал от началото на срока, много лесно се усвояваха новите уроци, а и самите дисциплини ни ставаха интересни. Например по химия учителят ни даваше пълна свобода на изява да демонстрираме знанията си - ,,Имате нефт, от него ми получете парфюм”. И който знаеше, чрез последователно описване на химичните формули получаваше различни ароматни въглеводороди: бензол, нафталин и т.н.

         Разбира се, не всички преподаватели бяха родени за такива. Например учителката ни по немски език Теменужка Бонева. Тя беше ниска възпълна стара мома, за която се говореше, че по време на войната, като студентка в София е изпълнявала някои интимни услуги на германците. Малко преди да си заминат те и ударили виолетов печат с изображение на водна лилия малко над коляното, т.е. тези които ще я ползват след тях, да знаят на кого е служила.

         По това време общо взето в средните училища се изучаваха следните езици: руски, немски, английски и френски. Руски език изучавахме от 5-ти клас, френския беше езика на любовта, т.е. несериозен език, английския на англо-американските шпиони и немския – езика на техниката. Подразбира се, че в техникума се изучаваше само руски и немски език. Учебника по немски беше направен така, че да да намразим този език. В него имаше четива, които трудно можеха да се преразкажат на български, камо ли на немски. Например в урока за зелевата пеперуда надълго и широко се описваше как тази пеперуда си снася яйцата между листата, как се излюпват гъсениците, как започват да се хранят с листата, какво остава от листата, каква отрова изпускат и т.н. Или пък урока за устройството на верижния трактор, или как в комбината ,,Черната помпа” от нефт се получава бензин ... . Мъките ни продължаваха, когато трябваше да назубрим речта на Георги Димитров (тя беше в 3 части) по време на Лайпцигския процес през 1933 г, или пък биографията на  Вилхем Пик (тя пък беше в 2 части).

        Когато някой от моите съученици трябваше да бъде изпитан върху тези идиотски четива, той направо предлагаше да му се пише двойка. И тук започваше следния диалог между него и др. Бонева:

         Той: ,,Не съм подготвен, пишете ми двойка!”

         Тя: ,,Но ти се опитай да разкажеш урока!”

         Той: ,,Но аз нищо не знам.”

         Тя: ,,Вземи учебника, прочети го и го разкажи!”

        Той: ,,Но аз не мога да запомня за какво се разказва, как да ви го преразкажа , пишете ми двойка!”

        Тя: ,,Не мога да ти пиша двойка преди да се опиташ да го разкажеш ...”

       Този безсмислен диалог продължаваше още дълго, докато на ученика му писнеше и той тръгваше да си сяда без разрешение на мястото. И тук следваше най-интересната част от това представление.

       Нашата учителка ставаше от мястото си почервеняла и като започваше да тропа с крак изричаше сакралните думи:

       - Аз те мразя, да знаеш, много те мразя! Получаваш две, две, две... да знаеш... мразя те...!

      Класът се заливаше в смях докато не излезеше следващата жертва и спектакъла се повтаряше отново. За да избегнем да бъдем изпитани прилагахме какви ли не начини. Едни си гипсираха дясната ръка, за да не могат да пишат, други с вазелин си правеха огромна пъпка малко над и около устата, която покриваха с лейкопласт, за да не могат да говорят, а трети – двете неща едновременно. В класната стая имаше огромна пернишка печка, в която през зимата, вместо да топлят, тлееха няколко буци каменни въглища. Те ни вършеха чудесна работа, като малко преди часа пускахме в печката 2-3 ампули с бензин. Тези ампули се продаваха навсякъде по будките и служеха за зареждане на запалките, които по-това време бяха бензинови. След около десетина минути от започването на часа се чуваше първата експлозия а след няколко минути - следващата. Капакът на печката отскачаше, стаята се изпълваше със зловонен дим, въглени се изсипваха от вратичката на печката. Ние наскачвахме от чиновете и се трупвахме около другарката Бонева –  ,,Какво става, другарко? Какво гърми? Сигурно печката ще се взриви... да бягаме!” – Другарката паникьосана се мъчеше да ни успокои и като ù  ,,подсказвахме” деликатно някои предположения за взривовете, накрая тя самата заявяваше:

          - Спокойно, ученици! Това са може би някакви остатъци от взривни вещества във въглищата останали от мините. Вземете си чантите и напуснете стаята, защото може пак нещо да гръмне”. И ние с удоволствие напускахме класната стая. Този номер се  повтори още няколко пъти, докато времето се затопли и спряха да палят печките.

        А когато през май имахме класно по немски език, целият наш клас направи най-масовото преписване, за което дълго време се говори в училище.

        Когато дойде времето да се правят класни работи, забелязахме, че докато другарката Бонева ни даваше самостоятелно да се занимаваме с различни упражнения, тя през това време с красив почерк записваше на дъската задачите за тези, които трябваше да правят класно следващия час. Едната задача беше обикновено превод от немски на български с помощта на речник, а другите задачи  бяха свързани с граматиката.

        При започване на училище в първи курс в класа имахме само три момичета. Те заедно с нас споделяха особеностите на това да учиш по това време в техникум. Още във втори курс едно от тях не можа да издържи на казармения ред и дисциплина,  изпадна в неизлечима нервна депресия и напусна, второто повтори класа по болест, а третото – скромно симпатично момиче с две дълги плитки -  завърши успешно и по-късно се ожени за един наш съученик.

       М. М. – второто момиче, за което стана дума, в деня, когато трябваше да правим класно, точно преди нашия час, тя имаше час по немски език. Не беше трудно да я придумаме да препише на лист задачите, върху които трябваше да работим и в определен час да го изхвърли като топка през отворените прозорци на класната стая. В определения час намерили начин да излязат от занятия за няколко минути, долу под прозорците вече чакаха двама наши съученици, на които им вървеше с езика. Единият даже бе довел сестра си, ученичка в горните класове на Априловската гимназия, която много добре знаеше немски, за да помага. Операцията бе разчетена до секунди и проведена по блестящ начин. След като топчето хартия бе изхвърлено в рамките на 10 минути, колкото оставаха до края на часа, тримата започнаха превода на немския текст и решаването на граматическите задачи за двете групи, на които трябваше да бъдем разделени. За да се преместим от едната класна стая до стаята, където учехме немски и да препишем това, което бяха успели да направят нашите благодетели имахме на разположение само 10÷12 минути.

         Оказа се, че стореното от тях не беше кой знае колко много, но за човек, който почти не е учил  цял срок и това е все пак нещо. По време на класната работа набързо преписахме това, което имаше на пищовите, някои се понапънаха да си досвършат задачите, но повечето блажено чакаха края на часа знаейки, че имат осигурена оценка, която може би щеше да бъди  повече от среден. Още тогава на нашата учителка и направи впечатление, че доста ученици рано-рано са привършили за разлика от другите класове, опита се да ни подтикне към съсредоточаване, но получи само срамежливи  усмивки.

         Когато др. Теменужка Бонева започнала да проверява  класни работи,  веднага й се набило на очи, че грешките и пропуските в отделните работи са едни и същи. Тя отишла при зам. директора Николай Селин и му докладвала за масовата измама. Последният веднага започна усърдно да ни разпитва, но всеки от нас се правеше на ни лук ял, ни лук мирисал. И тъй като нямаше никакви факти и предположения за които да се хване, след едно затишие от една седмица ние си помислихме, че всичко ни се е разминало. Още повече, че почти всички имахме четворки на класната работа. Не така обаче си мислеше др. Селин.

         Николай Селин освен, че беше зам. директор по учебната работа беше и син на белогвардеец избягал след победата на Октомврийската революция в Русия и заселил се в Трявна. Какво беше учил и как беше станал директор не знаехме, но знаехме, че беше страшилището в техникума. Той беше навсякъде – в коридорите, сутрин на входа на сградата, в учебните работилници, сред учениците, в столовата, на улицата, на ученическите забави,  в тоалетните. Беше нисък, възпълен, с голо лъскаво теме, големи очила с черни рогови рамки и с неизменна усмивка на кръглото си лице. Имаше клатушкаща се патешка походка и гледан отстрани изглеждаше, че гази дълбок сняг. Изникваше внезапно, сякаш изпод земята и усмихвайки се, ти определяше час за това, кога трябва да се явиш в кабинета му. Почти всяка среща завършваше с някакво наказание. Най-малкото наказание беше остригване ,,нула” номер. Знаейки резултатите от завършека на тези срещи, неговата усмивка изглеждаше зловеща на мазното му лице. Имахме чувството, че той знае по име всеки един от учениците в техникума и, че знае всичко за нас. Неговия респект се проявяваше и в това, че миналото му явно нямаше значение по това време, за да завърши висше образование, школата за запасни офицери, да поддържа тесни връзки с партийните органи и  тези на МВР. Нашите преподаватели определено се страхуваха от него и гледаха да избягват контактите си с тази личност. На някои от класовете преподаваше руски език и западноевропейска история. Куриозното беше, че много от учениците не знаеха кой е техния директор, а тези, които го знаеха почти не го виждаха по никакви поводи. Всичко се ръководеше, коор­динираше, контролираше и изпълняваше от вездесъщия Николай Селин.

          Както вече споменах, при завършване на учебните занятия в края на юни, др. Селин лично следеше дали всички момчета са остригани при започване на лятната ваканция.

        Една ранна юнска сутрин, малко преди да ни разпуснат, отивайки към западния неофициален вход на техникума видях една весела възбудена тълпа от чакащи да влязат в училището ученици. Като се заливаха от смях те сочеха един голям картон, закачен над входната врата, на който с цветни моливи бе нарисувана следната картина: На един планински връх се мъдреше неугледна сграда на чийто вход пишеше ,,Бръснарница”, а в подножието му другарят Селин с чалма и огромен бръснач в ръката сочеше върха. Самият той беше заобиколен от тълпа уплашени ученици. Под картината имаше перефразиран стих от Вазовото стихотворение  ,,Опълченците на Шипка”:

,,А Сюлейман безумни сочи върха пак и вика:

Търчете, търчете и само ,,нула” номер се стрижете!”

          От дежурните учители бързо се организира намирането на стълба и свалянето на позорния плакат. Този инцидент приключи мирно и тихо, без никакви разследвания. Не така обаче приключи историята с масовото преписване на класното по немски. Другарят Селин, проявявайки завиден, навярно вроден полицейски нюх, сам е стигнал до извода как може да се организира едно такова преписване – с доверено лице от класа имащ час по немски преди нас. Имайки вече изградена теза, той започнал да привиква учениците един по един от този клас и да ги разпитва дали не са видели нещо съмнително по това време. Така той стигнал до М.М. Оттам нататък било лесно. След няколко часови разпити тя си признала, че  е преписала текста от дъската, но той поискал да узнае кои са организаторите от нашия клас, кои са взели злополучния лист изхвърлен през прозореца. Но М.М. нищо не му казала и така ги спасила от жестоки наказания и нещо повече, не се стигна до анулиране на класното. Жалко, че това момиче не можа да се спаси от наказание. Малко по-късно разбрахме, че  заради това си деяние тя е изключена от нашия техникум. Така мускетарския лозунг ,,Един за всички, всички за един” остана верен само наполовина.

         Повечето учители по специалните предмети бяха истински професио­налисти. От тях успяхме да научим много неща свързани с нашата бъдеща професия. Като казвам ,,професия” това трябва да се разбира в буквалния смисъл на думата. Почти всички, с много малки изключения, още от първи курс имахме ясното съзнание, че сме дошли в този техникум да учим, за да можем да се реализираме като специалисти с придобита професионална квалификация. При завършването си получавахме 5-ти разряд и можехме да работим като конструктори, проектанти,отговорни оператори, работници по поддръжката, както и ръководни кадри в съответното професионално направление. Най-важното обаче в случая си оставаше факта, че ние притежавахме  самочувствието на млади хора, които знаят и могат.

............................................................................................