Избелели

Избелели

       Билетите още стоят на бюрото. Щяхме да ходим на театър. Представлението беше на 20 май от 19 часа. Днес е 18 юни. Реших да си пренаредя стаята и случайно ги открих – затиснати под Достоевски. Без да се замислям смачках двете хартийки и ги пуснах в кошчето за боклук. В следващият момент вече ги бях извадил от там и се опитвах да ги изгладя с потните си длани.

Замислих се как лесно изхвърляме хора от живота си, а пазим някакви боклуци. Захвърляме се, изоставяме се един друг, а вещите пазим като съкровени късове от нашето съществуване. Макар и с изтекъл срок. Дните отнемат живота им и ги оставят пожълтели и изсъхнали. Издъхнали. Но ги пазим. Пазим ги, за да можем, когато времето зазида спомените в ъглите на нашето съзнание, да преживеем една вълшебна среща с миналото.    

    Представлението щеше да е хумористично. Описанието беше „Истерично смешно!”. Това което се случи обаче, не беше нито смешно, нито истерично. И определено не беше театър. В 19 часа на 20 май се сложи краят на една износена, закърпена и избеляла от времето любов. Времето беше слънчево и много приятно. Тихо се разхождахме. Тя ме погледна и попита „Днес ли щяхме да ходим на театър?”. Аз отвърнах „Не. Утре.” След малко разбрахме от един постер, че постановката започва след 10 минути. Времето не стигаше да отида до вкъщи, за да взема билетите. Не ми се ходеше на театър, но ми стана криво, че ще я разочаровам. Отново.

        - Добре, че си ги забравил. Нещо не ми се ходеше. – каза тя и ми се усмихна.

        Прегърнах я. Усетих аромата ѝ. Погалих я по косата.

        - Какво ще правим? – попитах.

        - Нищо – отвърна. - От много време нищо не правим.

       Разбрах я идеално. Седем години бяхме заедно. Аз на 31, тя на 28. Аз живеех на квартира, а тя при родителите си. Оставаше при мен през нощта, а на сутринта си отиваше. Някои от приятелите ни заминаха, други се изжениха и създадоха потомство. Ние все си стояхме и не правехме нищо. Нито напред, нито назад. От тъпчене на едно място бяхме издълбали трап, в който бавно затъвахме. Накрая се погребахме. Лежахме безжизнени и студени един до друг. Важното беше, че сме заедно. Не. Важното беше, че не сме сами. Може би просто имахме нужда от нещо „истерично смешно”. Просто да почувстваме, че още има живот в нас. Все си мислех, че не е дошъл момента. Че все още предстои. И все чакахме. А накрая се оказа, че времето не ни стига. А и да ни стигаше… Не ни се занимаваше с представления.

       Прегърнахме се силно и продължително. Така както се прегръща скъп другар. Погледнахме се и се усмихнахме. Без думи, без драми и истерии, без дъждове и бури. Тя ме потупа по рамото, обърна се и си тръгна. Аз останах, да я изпратя с поглед. Тя се обърна на два пъти и ми помаха с усмивка. Аз и отвърнах. След като се скри от погледа ми, се обадих на приятел и отидохме да пием по бира. Не говорех за нея, не мислех за нея, дори не я сънувах. Сравнително малко време ми отне да запълня окопа и да продължа и аз по пътя си. Дадох ѝ преднина и за това вече не я виждах пред себе си. Билетите запазих. Ще минат години и някой ден ще изпаднат от някоя книга или от някой скъсан джоб. Тогава те ще бъдат просто избелели възпоминания, които ще ми донесат полъх от аромата ѝ и ще ми напомнят за момента, в който и двамата възкръснахме – 20 май в 19 часа.