Здрачът обгърна в своята прегръдка полята на Вез'хал. Двете луни изгряха горе в нощното небе. Също като светулки, осветяваха пътя на онези, които отдавна бяха напуснали домовете си за да намерят себе си нейде из горите на планината Вал'хар. 

Скъпа беше цената, която трябваше да платиш за собствената си свобода. От страх повечето не смееха да я поискат, камо ли да я платят. Единственото, което можеха да направят е да я сънуват...

Изискваше се несъизмерима смелост и щипка егоизъм да оставиш всичко, което имаш. Всичко онова, за което някога си мечтал и си го постигнал трябваше да го захвърлиш сякаш е било нищо. Сякаш годините прекарани в преследване на мечтите са били просто вятър в твоите шепи. А кой може да хване вятъра? 

Независимо дали мечтата ти е била да имаш семейство и хубав дом или да бъдеш войн отдал живота си на отечеството... трябваше да бъдеш готов да го захвърлиш в момента, в който почувстваш, че това вече не ти е достатъчно. Ще бъдеш объркан известно време. Нормално е. 

 Никога не си си представял, че животът ти ще бъде половинчат, когато осъществиш мечтите си. Представяше си друг сценарий, нали? Да имаш дълъг и щастлив живот, заобиколен от онези, които обичаш.

 Никога не си си и помислял, че ще поискаш онази друга свобода, която повечето създания често я сравняват със самотата. Но когато се случи - трябва да избереш. Колкото и да не ти се иска. И никой не би те винил...

Именно изборът, който имаха  и който никога не направиха ги съсипа. Малко по-малко силата ги напусна.  Затова за повечето беше непосилно да тръгнат. Бяха свободни само в сънищата...  

***

 Пиша ти от тук. От това прекрасно място. Защото аз направих своя избор, за който не съжалявам. 

Горите са все тъй зелени.  Водопадът, в който вечер се потапям е тъй син... напомня ми за очите ти. Искаше ми се и ти да беше дошла с мен. Щеше да се влюбиш във вълшебството на Вез'хал. Във причудливите форми на дърветата, във животните, които са колкото различни едни от други, са толкова и прекрасни. Напълно различни са от нашия свят. Щеше да се влюбиш в слънцата, които дни наред греят, а след тях -  луните девет нощти над небосвода остават да наблюдават. 

Трябваше да дойдеш с мен. Защото не мога да ти опиша цялата тази неземност...

 Но ти не си тук. Така и не пожела да напуснеш дома ни. Желанието да бъдеш свободна не беше достатъчно силно за да те накара да тръгнеш с мен. И се питам - доволна ли си, че остана? Щастлива ли си така? Не изпитваш ли съжаление за пропуснатата възможност? Би ли го направила ако ти се даде втори шанс?  

Аз съм тук. Щастлив съм. И те чакам...