Първа глава
Зад един голям дървен прозорец, на канапето седеше Катя. Отново беше замислена и неспокойна. До вчера беше толкова щастлива и не знаеше как да изкаже радостта си, а сега бе подтисната и тъжна. От очите ù се прокрадваха сълзи. Те се опитваха да надделеят, но тя все пак ги спираше. Седеше сама в малката си стаичка и го чакаше. Чакаше Него! Единственият човек, който я правеше истински щастлива. Гледаше навън, но не го намираше. Следеше всеки минувач, но него го нямаше. Беше убедена, че повече няма да се появи. Той ù бе ядосан. Макар да ù беше обещал, че винаги ще е до нея , къде беше сега, когато имаше толкова голяма нужда от него. Баща ù беше пияница и днес отново я беше ударил. Крещеше ù постоянно и я обиждаше. Майка ù пък не се прибираше – не мислеше много за нея. Единственият човек, който я задържаше да остане в тази къща, беше баба ù. Тя беше много болна и беше в инвалидна количка. Катя знаеше, че ако я остави, никой нямаше да се грижи за нея. Баба ù я обичаше – винаги ù помагаше с уроците и дори понякога ù даваше съвети как да постъпи. Сега тя беше взела решение. Трябваше да се махне от този дом – незабавно. Не можеше да търпи повече как баща ù я бие, а майка ù я критикува. Стоеше и го чакаше, знаеше, че единствено той би я предпазил и защитил.
Докато криеше лицето си в ръцете си, чу почукване по прозореца. Стана и погледа навън – беше Той. Тя бегло се усмихна и отвори прозореца си, за да влезе.
- Добре ли си? – погали я той нежно по лицето и погледна кафевите ù очи. – Отново ли те е удрял? – от милата му и нежна усмивка вече нямаше и следа.
Тя поклати само смирено глава и я положи на рамото му. Беше така уморена и изтощена, че беше готова да заспи в обятията му.
- Мислех, че няма да те видя никога повече… – рече тя и се разплака като го прегърна силно.
- Винаги ще съм до теб, съкровище! – прегърна я силно и той.
- Толкова съжалявам, не исках да те обидя... аз…
- Шт! – направи знак той. – С нищо не си ме обидила. – усмивката му зарадва Катя. Тя не бе очаквала той да ù прости за грешката, която беше направила.
- Отведи ме със себе си! – промълви до ухото му тя.
Катя знаеше, че където и да отиде тази вечер, на другия ден трябваше да се върне. Не можеше да остави баба си сама. Момчето ù се усмихна и двамата излязоха за ръка от вратата. Заведе я на едно прекрасно място. На Вилата им. Тя беше на баща му – Джеймс Стюарт. Той беше бизнесмен и работохолик. Рядко се прибираше. Майка му беше адвокатка и много обичаше сина си. Том беше осиновеното им дете. Отдавна са искали да имат още един син. За разлика от брат си Стивън – Том беше любезен и мил, докато брат му беше избухлив и нахален. Бяха на една възраст, но не си общуваха много. Стивън предпочиташе да дружи с момчета от неговото потекло, докато Катя – тя беше бедна, едва си изкарваше парите в местното заведение зад ъгъла, като обслужваше хората, но Том я харесваше и по–важното беше, че той я Обичаше. И тя го обичаше. Това беше най–важното. Когато прекрачиха прага на дома му, майка му – Елизабет - ги посрещна с отворени обятия.
- Влизайте, деца! – радостна ги покани да влязат. Брат му Стивън само като ги видя, излезе от стаята, дори не поздрави Катя. – Не му обръщай внимание! – погали косата ù г-жа Стюарт.
- Майко, може ли Катя да приспи у нас тази вечер? – попита Том като хвана за ръката момичето.
- Разбира се! – усмихна се Елизабет. – Нека остане колкото пожелае – и отново погали Катя.
С Том се качиха в неговата стая. Тя седна на едно от многото диванчета в стаята му, а той отиде и разтвори големия прозорец.
- Небето е прекрасно! – отвърна той.
- Да! – усмихна се Катя.
И двамата обожаваха да гледат звездите. Том седна до нея и хвана ръката ù.
- Трябва да ти кажа нещо... – започна плахо той.
- Какво има? – с разтреперан глас попита тя.
- Родителите ми искат да ме пратят да уча при чичо ми Бил. Той работи като архитект.
Катя знаеше, че Том винаги беше желал да стане архитект и сега, когато беше на път да изпълни мечтата си и го виждаше колко е щастлив, я беше страх да го накара да остане при нея.
- Кога трябва да заминеш? – а очите ù се пълниха със сълзи.
- Другата седмица – рече той като целуна ръцете ù. Знаеше, че не бива да я оставя сама особено в онзи дом и не бива да позволява баща ù отново да я бие, но не знаеше как да постъпи. Обичаше я много и сърцето не му даваше да се отдели от нея. – Ела с мен!
- Какво? – ръцете и потрепериха в неговите.
- Ела с мен! – повтори той отново и ù се усмихна.
- Аз, аз не мога... аз... – започна да премисля и да се опитва да измисли алтернативно решение тя. Не ù стигаха думи, за да изкаже колко би ù се искало да отиде с него. Той я гледаше в очите и чакаше отговора ù.
- Не мога да дойда – разплака се тя .
- Заради баба ти ли? Според мен, тя би искала да види лицето ти отново да сияе… Ела с мен!
- Том, аз… - тя въздъхна тежко.
- Тя ще те разбере, сигурен съм!
Катя прехапа долната си устна и погледна Том в очите. Те сияеха както винаги и в тях се четеше преданост и отговорност.
- Не мога – отсече тя и се разплака в прегръдките му.
Той я разбираше, но много искаше да дойде с него. Смирено я погали по дългите кафяви коси, като я притисна към себе си. Стояха така – прилепени един до друг. След настъпването на нощта с Катя си легнаха заедно. Никой повече и дума не обели за заминаване. На Катя ù беше тежко. Вътрешно се разкъсваше и не знаеше как да постъпи. Не заспа цяла нощ - размишляваше какво да стори и реши. Събуди Том рано сутринта и го прегърна силно.
- Ще дойда с теб! – а по лицето ù се стичаха сълзи - затова, че оставя баба си и затова, че беше взела сама решение.
- Не е нужно, миличка! – бършеше сълзите и той. – Знам, че не ти е лесно.
- Ще дойда! – повтори отново тя.
- Тогава към обяд ще отидем да ти съберем багажа – целуна устните ù той.
Тя отвърна на целувката му и се сгуши в обятията му.
© Диана Димитрова Все права защищены