Последните слънчеви лъчи вече се изгубваха зад архитектурните чудеса на Варна. Морската градина бавно заспиваше, обляна в песента на морските вълни, понякога игриво допълвана от тихия шепот на високите дървета.
Но тази всеобятна красота и хармония беше чужда и далечна на младия наркоман, който се луташе из облeните в луминисцентна светлина алеи. Той вече изпадаше в дрогабстиненция и търсеше с цената на всичко поредната доза. Светът се въртеше, краката му се преплитаха, но наркотичният глад беше по-силен от умората, която го смазваше. Като хищник премалял от глад, той вървеше без да мисли и чувства. Но имаше ли за какво да мисли? Бяха ли останали чувства в изстиналото му сърце?! От няколко години бе зависим от белия прах. Вече беше забравил детството си, родителите си. Те умряха по негова вина, косвена, но все пак той бе виновен.
Когато за пръв път го приеха в болницата, в безсъзнание, поел висока доза некачествен хероин, родителите му бяха в Бургас. Баща му, опитен шофьор, се хвърли веднага зад волана и потегли към Варна, но този ден той беше крайно изнервен и разтревожен. На един от най-коварните завои на Беленския проход колата излезе от пътя и полетя в дълбокото дере. Когато излезе от кризата и му съобщиха за смъртта на родителите му, той не изпита болка или мъка, а по-скоро досада и апатия. Сърцето му се вкаменяваше от действието на дрогата бавно, но необратимо.
Скоро машиналните му движения го отведоха до бърлогата на един от неговите пласьори, стара, покрита с петна черна ръжда, метална барака. Тя се намираше в самия край на морския плаж и много ярко си открояваше със своята грозота. Но никому не правеше впечатление, всички просто я заобикаляха с изключение на наркоманите, за които тя бе извор на живот. Особено нощем, когато там се събираше една доста голяма компания. Случваше се понякога някой да изругае по адрес на това свърталище на наркомани. Специалистите ги изричаха болни, но по-голямата част от обществото ги обяви за духовно деградирали и безсмислени бунтари, зачеркнали живота си.
Младежът почука три пъти на обрисуваната със свастики и надписи врата и отпусна мършавото си, кокалесто тяло на бараката до единствения прозорец. През него се виждаше бледата светлина, обгръщаща част от стаята. Тежката врата се отвори с пронизително скърцане. Меланхолична, тъй наречената адска, музика изпълваше вътрешността на бърлогата, в чиито ритъм една двойка наподобяваше любовни игри, но извратено и садистично. Налягали върху мръсни дюшеци и одеала неговите приятели бълнуваха брътвежи, а по студения бетонен под се търкаляха току що използвани спринцовки и недоизпушени цигари.
- Охо, кой дойде! - прозвуча дрезгав женски глас. От сумрака излезе видимо млада, но състарена от времето и разюздания живот, жена.
- Имаш ли стъф? - отчаяно и глухо попита младежът.
- Да, бебче, но първо парите.
Той бръкна в джоба на протритите си дънки и извади няколко омачкани до неузнаваемост банкноти. Поизглади ги с ръка, преброи ги, но видя, че не стигат и забърка из джобовете си. От един извади няколко дребни монети. Сграбчи всичките пари в ръката си и ги остави на малката масичка пред себе си.
- Дръж! - жената му подаде малко найлоново пликче.
Той седна в тъмния ъгъл, смъкна колана от дънките си и стегна над лакътя лявата си ръка. Предмишницата му беше осеяна с мораво-сини хематоми. Трескаво, с треперещи ръце младежът изсипа мижавото му съдържание върху стара, изкривена лъжица. Извади метална запалка, подарък от близък приятел и нагря лъжицата. Веществото зацвърча и се стопи, младежът взе една от търкалящите се спринцовки на пода и го инжектира в ръката си. Олюляващ се, той излезе навън, направя няколко крачки и отпусна лишеното си от живец тяло върху златистия пясък. Унесен в блажени сънища не усети кучето, което дойде леко при него и го близна по челото. А после бързо се отдалечи, сякаш усетило пустотата и мрака в душата на това бедно създание. Той не видя и младата влюбена двойка, която се разхождаше по плажа и весело си играеше с вълните. Първите слънчеви лъчи погалиха изтерзаното му лице. В съзнанието му изплува образа на младо момиче. Това беше тя, неговата любима. Младежът си спомни прекрасните мигове прекарани с нея, спомни си колко красиво и тихо беше морето в онази нощ, в която се запознаха. Спомни си първата им целувка. Но след това красивите спомени бяха бурно изместени от мига на раздялата, на първата доза, а след това... Нищо. Постепенно от нищото се появиха неговите родители. И двамата все така красиви, те го викаха с очи.
- Къде, къде? - питаше той. Но нито звук не се отрони от устните му.
Изведнъж морето се развълнува, лек вятър подухна и отнесе в небесата тази изгубена душа, чужда на всичко живо и красиво, върнала се към живота в последните си земни мигове.
Влюбените продължаваха да си играят с вълните, вплели устни, от нищо и никого неинтересуващи се.
© Вилиян Стоянов Все права защищены