Самотна и опечалена вървях по пътя и търсех капчица надежда за нов живот. Като просякиня седях на колене и молех за малко милостиня. Ала хората ме подритваха и подминаваха, залисани в своето ежедневие. Дори не забелязваха сълзите в очите ми. И болката в сърцето ми растеше. Накъдето да погледнех, все болка и разруха. И омразата, и мракът се стелеха навред. Реших да потърся любовта, каквото и да ми струва това и намерих теб. И всеки миг със теб бе невероятен. Животът ми изведнъж доби един нов смисъл и аз бях най-щастливата на този свят. Но една сила, по-силна от любовта, те отне от мен. Това бе смъртта. Тя нахлу в нашия прекрасен свят и те открадва от мен. Не исках да те пусна и молех я да вземе мене вместо теб, но тя сякаш беше глуха за моите думи. Изведнъж тя изчезна, а с нея и ти. Тогава отново усетих онази непоносима болка. В мига, в който ти издъхна, и аз умрях заедно със теб. Сега съм само една развалина. И само болката и самотата са до мен. Вече нищо няма да ме върне към живота. От теб останаха онези прекрасни спомени. Но те ме нараняват още повече, защото ми напомнят колко щастлива бях с теб и как те загубих безвъзвратно. Споменът за смъртта ти се върти като на лента в главата ми и ми напомня колко безсилна бях и как не можах да те спася. Проклинам онзи ден и се моля и аз да те последвам, защото животът няма смисъл вече.  Седя на гроба ти, прехапала устни, за да не изкрещя: "Защо си така жестока ти, съдба? Защо отне ми го така?" Oставям две червени рози, символ на нашата любов и си тръгвам, за да остана сама със себе си, с болката в мен и спомените за теб и любовта.