Все по-трудно ми е завръщането от големия град към това село, захвърлено в другия край на България. Трийсет години вече минавам Троянския балкан, опитвайки се да съшия отново ризата на спомените. Селският корен на баща ми явно излезе по-як, щом присади и мама – родена гражданка - на стари години в родната му къща. Сега само дишаме праха на града, в който съм се родила, на път за село...

Съединителят на вехтата Лада придърпва и с ритуално ръмжене се насочваме към междуселския път. И тогава изненадано откривам, че дупките са изчезнали и напред асфалтът блести като лист индиго. Жалко, толкова бях свикнала с неравностите на пътя, че начупеният релеф сега ми липсва като майчина пита на Бъдни вечер.

- Това е една от малкото работи, които е свършил нашият кмет – чувам татко да казва. Стар партиец, той винаги е приемал като свои победите и грешките на съратниците си. Като че ли във вените му тече не кръв, а дисциплина. Когато след провала на  Жан Виденовото управление цял народ търсеше вината в БСП, той ми каза: ”Вярно, грешали сме, но ще се поучим от грешките си”. Тогава не издържах и избухнах, наговорих му куп глупости. По-честен човек от него обаче досега не съм срещала. Той е от хората, които цял живот могат да наливат вода в мелницата –кофа по кофа, съвестно и педантично, без излишен ентусиазъм и без чувството, че са употребени. Неговото поколение е готово да спори със всеки, който се опитва да сътвори бъдеще извън канавата на миналото. Много хора се опитват впрочем да го заличат, сякаш като го отрекат, то няма да съществува. А всъщност най-важното и преди и сега е да намериш смисъла.

***

Първият човек, когото срещаме в селото, е съседът чичо Гошо. Като всички тежкочуващи хора и той живее в собствен свят, в който основно място заема селската фауна. Избягал от анонимността на големия град, тук той е кръстил и петлетата с човешки имена. Ей това, дето замята с левия крак, е Стоичков, до него плътно се движи Гонзо, а най-носливата кокошка е Мария-Магдалена, досущ като в Библията.

Гордостта на чичо Гошо е Джина – разкошно коли, негова връстничка и смисъл на живота му. Тя изяжда точно месечната пенсия на стопанина си и съм сигурна, че в мазето няма толкова зимнина, колкото кутии „Педигри Пал”.

Винаги ме е учудвала лекотата, с която хората прехвърлят любовта си към животни. За мен това е атавизъм. Мисля, че с годините стопанинът заприличва на кучето си, а не обратно. И тогава ролите се сменят. Човекът се превръща в заместител на гумената играчка на любимеца си, също както в началото животното е замествало липсващата обич. Лошото е, когато кучешката любов измести човешката. Тогава животът се превръща в самотно препикаване на камъни и дървета и в лаене – една далечна имитация на диалог.

***

Спомням си леля Вана като чевръста жена, на която нищо не ù се опираше. Винаги беше заета с нещо и дори като седнеше с другите жени на пейката пред къщата си, пак премяташе игли в ръцете. Докато съседките се оплакваха от снахи и внуци, тя оплиташе цял чорап.

Това лято усетих промяната в нея. На седемдесет и осем, вече не бързаше за никъде. Старецът ù си отиде преди седем години и оттогава дъщерите се изпокараха коя ще вземе къщата, за да я гледа. Само от време на време Добрина –по-малката, по-жалостивата ще рече по телефона ”Ех, мамо, захвърлихме те като куче тебе”. А Ружка, голямата, от грижи по свекърва си няма време да прескочи от другия край на селото.

Мисля си, щом на чужд човек се жали тая иначе корава жена, значи мъката ù трябва да е преляла. Досущ като селския чучур – сушав с месеци, пък като рукне - чак прелива извън коритата.

Така се оттича и животът на леля Вана. Дава ù знак да не чака благодарност ни от дъщери, ни от внуци, но тя на тия години недовижда и пак реди бурканите на две купчини.

Може би единственото предимство на старостта е умението ù да прощава. Не годините, а компромисите натрупват в душите ни оная умора, която ни кара да се чувстваме по-стари от света.

***

С леля Лиляна, най-близката комшийка на мама, си имаме наша приказка. Разказва ми я всеки път като се върна и още не ми е омръзнала. Тя ми напомня за първата година от разпределението ми като млад специалист в едно село близо до Свищов. Странното е, че леля Лиляна още сънува годините си като детска учителка, а аз отдавна съм забравила моите.

Тази година очите ù са потъмнели. Откакто Пеката, мъжът ù, се спомина от рак, се усмихва по-рядко, не я чувам и да гълчи пилетата по двора. Това лято поне ù  пратиха внучките да поутешат самотата ù. Чувам я как говори на мама през стобора: „Ох, да знаех тогава, че си е отивал, горкичкият, хич нямаше да му броя глътките сливовица, а той, нищичко да не ми каже...”  А мама все я успокоява ”Недей, Лиляно, да се косиш, млада си още, има живот пред теб - я  внучките какви са порасли”

Да, ама на комшийката живец не ù е останал. През деня гледа да не остава без работа, нощем нещо я души в гърдите и ù се счува, че някой я вика. Сигурно е достигнала границата, след която вече няма очакване, желания и радост, а само пустота. Няма и значение дали си жив или не.

… Така и не простих на мама, че заряза градския живот, за да стане част от едно умиращо село. Цял живот учеше децата на литература и сега като че ли дописва последния си урок. Не си давах сметка, че е истински щастлива тук – на края на света.

Всеки път, когато идвам в това забравено от Бога място, като че попадам в безвремие. Хората са едни и същи – и те, и къщите, и приказките им даже. Като тръгна вечер и гледам – тъмнее, през пет-шест къщи светят по чифт прозорци. Като очи, обърнати навътре. Цяла редица запуснати дворове с разсъхнали се кладенци, изтърбушени хармани и зеещи порти.

Съществува ли въобще това село, или го измислих, за да има къде да се връщам понякога?