Днес рано сутринта трябва да тръгвам отново за града, понеже следобед съм на работа. Самият факт, че  съм на работа, беше достатъчен да ми вгорчи настроението, но както и да е. Приготвих се и на обяд хванах автобуса за града. Добре, че днес  имах само три часа. Вечерта след прибирането излязох да се поразходя, и тъкмо мислех да се качвам обратно, когато се видяхме с  един бивш мой колега от студентските години, с когото навремето се имахме доста, но в последствие той се ожени, престана да пие и съответно да се вижда с нас. Не бяхме сядали с него на маса от години, някъде около пет или шест. Та съвсем случайно се засякохме с него предпоследния път в едно заведение, той изглеждаше доста разстроен, понеже се беше развел с жена си. Положителното от цялата работа беше, че отново обръщаше чашите както едно време. По този случай му вметнах, че човек колкото и да опитва да избяга от себе си, неизменно се връща към това, което е бил в началото. Това бе последния път, а последния, когато се засякохме, аз доста бързах и минахме само с по едно, като се уговорихме, че следващия път ще го компенсираме.  Всъщност с него навремето, освен че се наливахме, говорехме най-вече за философски теми, изкуство и т.н. Лошото беше, че отдавна бях изговорил всички разговори на тези теми и подобни разговори ме уморяваха до смърт, затова стоях срещу него като безмълвен слушател и кимах  или му отговарях едносрично от време на време.

Сега, като ме видя, даже се зарадва и реши, че не си струва да се прибирам толкова рано, а може да пийнем по едно. Беше още рано, затова приех да смачкаме по едно. Общежитието беше наблизо, общо взето в този район там беше най-евтино.  Поръчахме по водка и както се казва "поехали".

Този път разговорът ни беше нещо като аналогия на житейския ни опит.

- Като си помислиш само, че шибаният ни живот е само един навик - говори моят бивш колега и същевременно отпива от питието си, после дърпа от цигарата си, загледан в издухания дим.

Колкото да кажа нещо, подхвърлям:

- Човекът е един стереотип… не може да избяга от себе си или от него… все едно…

- Ако избяга, няма ли да дойде нов?

- Има полезни и вредни стереотипи - отвръщам.

- А откъде може да знаеш кои са вредни и кои полезни?

Махам с ръка. Продължаваме да пием. Поръчваме още. Оня говори:

-          Четеш книги?... Мъчиш се да избягаш от себе си… Гледаш футболни мачове - много добре, аз, драги, престанах да се интересувам от спорт… едно нещо от шибания живот е престанало да ме интересува, а това вече е лошо… много лошо…

Мълчим. Чувствам някаква страхотна умора или по-точно безсмислие.

Ще тръгвам - нарушавам мълчанието аз. Онзи вдига глава:

- Бързаш?... За къде?

Вдигам рамене. След кратка пауза той казва:

- Ами тогава изчакай да си гаврътна питието и аз ставам.

В този момент в барчето се показва Вълевски, отива до барплота, като говори нещо на  бармана. Като се обърна, ме видя и дойде на масата. Бившият ми колега се извинява и тръгва.

- На какво си? - обърна се към мен той:

- На нищо, не ми се пие никакъв алкохол.

- Снощи бях на една винарна в центъра, невероятно вино, не си пил такова...

- Стига с тоя алкохол.

- Че кой те кара да пиеш алкохол, виното какъв алкохол е?

- Уф, много ми се понасъбра напоследък...

- Стига си се жалвал!

- Там сигурно са някакви ударни цени... не съм много...

- Някой да ти говори за пари?

- Да не си се опаричил?... Откъде?

- Какво значение има, отиваме ли?

- Утре съм на работа и сутринта имам часове.

- Е, ама ний няма да осъмваме... отиваме, пием по една гарафа и се прибираме като културни мъже...

Предложението изглежда доста изкушаващо:

- Къде е тая винарна?

- На много лесно място.

- С кого ходи снощи там?

- С една мадама.

- Коя?

- Не я познаваш.

- Добре, хайде да тръгваме - вземам си запалката и цигарите от масата и ставам.

Вълевски отива до барплота и набира телефона за такси. Излизаме.

- За къде? - пита шофьорът на таксито, което идва само след минута.

- Вълевски му обяснява накратко къде се намира съответното заведение.

Шофьорът не отговаря, а натиска педала, обръща и потегля. Във винарната се оказва, че няма свободно място.

Вълевски тряска вратата:

- Хайде, ще те водя на едно друго място...

Пак викаме такси. Качваме се. Таксито потегля. Минаваме край някакъв блок, Вълевски се сеща, че тук живее един наш познат - Тони.

- Хайде да отидем да го видим - предлага той.

- Ооо, не знам дали ще ни се зарадва… пък и той най-много да извади някаква ракия, хич не ми се пие ракия...

- Няма да пиеш, само аз ще пия…

Махам с ръка: Прави каквото знаеш. Вълевски се обръща към шофьора:

- Давай обратно!

Онзи с досада завърта волана и свива обратно към блока, където спира.

- Така… колко искаш? Осем?... На ти десет - Вълевски затваря рязко вратата на таксито, след което се обръща към мен:

- Хайде да го притесним нашия човек.

- Живее на третия етаж.

Тук последния път, когато идвах, е било преди  години.

 Зррррр - натиска Вълевски звънеца. Вратата се отваря и на вратата застава Стела, съпругата на Тони.

- Оо, каква изненада, влизайте , влизайте - изиграва чувство на радост тя.

Тони е легнал на леглото и гледа телевизия. Като ни видя, вдигна глава:

- Яаа, къде се намерихте вие двамата?

- Почвам да тръскам на пода, ако не донесеш пепелник! - вместо поздрав отвръща Вълевски.

- И как така решихте да се обадите? - продължава Тони.

- Не се обяснявай, а влизай в ролята и действай! - пресича го Вълевски.

- Имам само ракия, коняк и водка… Избирайте - сочи към разположеното зад секцията  барче,  Тони .

- Хей, слушай! Почвам да тръскам на пода! - разполага се  на фотоьйла Вълевски.

- Ето ти пепелник, вади той някакъв пепелник изпод поставката на телевизора, след което отново:

- Коняк или водка?

- За мен водка - обажда се Вълевски..

- За теб?

- Ами като е водка, водка да е.

Тони вади бутилка водка от барчето, слага и бутилка с безалкохолно, след което ги разлива в някакви чаши. Жена му  Стела идва да изпуши цигара при нас.

- Рядко се обаждате - казва тя, докато пуши цигарата си. Аз свивам неопределено рамене, понеже се обръща към мен. Чашите се изпразват. Продължаваме да пием. Стела отива да си легне. Бутилката е почти празна. Утре пак май няма да съм във форма.

................

-          Скучни дни, казвам го така, сякаш са скучни само тези дни, а всичко останало е розово. Разбира се, скучен е целият шибан живот и се очертава да бъде още по-скучен, ако не предприема нещо, но какво: да се самоубия?

Не, самоубийците се опитват да избягат от себе си; това, разбира се, е заблуда, съществуването е безкрайно и никой не може да избяга от себе си, т.е. да се измъкне току-така. Където и да бягаш, животът, изразен чрез собствените ти мисли и чувства, те връща обратно и изревава:

-          Обратно, мой човек! От кого бягаш? Това, от което бягаш, го носиш със себе си. Хрумна ми да посетя отново Учителя. Така и направих: до 18 часа в едно кафе срещу залата, в което се събираха в един от определените дни в седмицата. Учителят, както винаги, ме прие сърдечно, от което на мен ми стана съвестно, че нахлувам при тях лъхащ на цигари, алкохол и объркани светски мисли.

-          Как върви - попита ме Учителят.

-          Не е добре.

Онзи се усмихна:

Всичко е просто една мисъл.

-          Може и така да е, но така ме е сграбчила тази мисъл, че ще ме удуши още малко…

-          Е, хората обичаме малко да драматизираме.

-          Хе, че какво значение има, дали това, което ще ни убие, е илюзорно… Има ли значение дали идва отвън или отвътре?

Учителят се замисли за кратко, след което започна да разказва с плавен тон; думите му проникваха през мен и без да се спират продължаваха в безкрая:

… Живял някога в древността един император - мъдрец… бил известен в страната си като мъдър и великодушен владетел… Много хора от страната му идвали да се посъветват при него, идвали не като владетел, а като мъдрец… На другия край на държавата живял един чиновник, при който външно всичко било наред; оженил се; родили му се прекрасни деца, заел висока служба, забогатял и тъкмо когато трябвало да бъде най-щастлив, той започнал да изпитва все по-голямо неудовлетворение, което постепенно все повече го обхващало, стискало го за гърлото, стягало му сърцето; с една дума чиновникът започнал да ходи по знахари, лекари, магьосници, но резултат никакъв. Най-накрая един известен местен знахар му уточнил диагнозата. Тази болест, от която си болен - казал му той, не е толкова опасна, защото не се умира от нея, лошото е, че няма лек за нея. Че каква е тази странна болест - попитал чиновникът. Това е собственото ти  его, причина за всички твой страдания - отвърнал му знахарят. Тогава как мога да се излекувам, продължавал да пита чиновникът. Не виждам някой да се е излекувал от него - обезсърчил го онзи. Пък и защо искаш да се излекуваш от него - продължил последният, не си ли доволен? Та ти имаш всичко, за което може да мечтае обикновеният човек; пари, жена, прекрасни деца, радваш се на уважение и почит, за какво ти е да се освобождаваш от своето его.

Не знам за какво ми е, но искам - продължавал да упорства чиновникът. Хе, през смях казал знахарят. Че ти, ако се освободиш, ще станеш Светец, а като станеш светец, ще загубиш всичко, което имаш сега. Светец - замислил се чиновникът, че нали светците нямат нужда от тези неща, пък и доколкото разбирам, те са вечни, а ние не сме. Е, така е - лукаво го погледнал знахарят, всичко е преходно: царете са преходни, богатството, славата, удоволствията и т.н. И затова си решил да ставаш светец? Може би и затова - отвърнал чиновникът. Е, тогава - сериозно замислен се почесал знахарят, тогава е най-добре да се обърнеш към нашия император-мъдрец. Той ще ти обясни какво да направиш. Чиновникът благодарил на знахаря и тръгнал към столицата, за да се срещне с императора-мъдрец. Вървял той ден и нощ и накрая стигнал до императорския мъдрец… Попитал стражата къде е императорът. Няма го в двореца - отвърнали му те, а на въпроса къде да го намери отвърнали, че най-вероятно е в гората. Запътил се чиновникът към гъстата гора, навлязъл в нея и не щеш ли на едно голямо дърво видял да виси човек… Попитал го дали случайно не е виждал да минава от тук императоръта със своята свита… Кой ти трябва? Императорът или някой от свитата - попитал висящият. Императорът - отвърнал първият. Тогава значи търсиш мен - уточнил висящият. Защо - искрено се зачудил чиновникът, да не би ти да си императорът. Така ме наричат, бил отговорът. Тогава чиновникът му разказал за какво е дошъл, след което му разказал, че е пробвал доста начини да се освободи от егото си, но уви, успех никакъв. Егото продължавало да го държи в плен и да му пречи да се освободи и да стане свободен… Та не би  ли  дал императорът някакъв съвет как да се освободи от него. Добре - замислил се последният, ще ти дам съвет, но трябва да почакаш дървото да ме пусне, за да сляза при теб. Хе - искрено се удивил чиновникът, как да те пусне, като не то, а ти си го хванал?

 А как  е възможно да искаш да се освободиш от егото си, след като не то, а ти си го хванал - проехтял гръмотевичен глас отгоре.