5.
-  Да,  Лора,  ще  прибера  детето  от   училище! -  едва простена  Филип,  триейки  избилата по челото му пот.
Беше  едва  началото на  работния  ден,   а  вече се чувстваше  смазан  от  умора... Тепърва му  предстояха  задачи  за  изпълнение.
Вече  няколко  дни   този проект   му   убягваше,  не  се  получаваше, чертаеше  детайл  след  детайл,   а  после  постоянно  триеше  свършеното! А  не разполагаше  с никакво  време! Трябваше  да  предаде  завъшения  проект  след  седмица. Това  допълнително  го   изнервяше,  усещаше  невъобразима  болка  в  слепоочията,  а  и   горещината  в  помещението  никак  не  му  помагаше.
С  нервен  жест  свали  очилата  си  -  погледът  му  се  размазваше  пред  монитора,  клепачите  му натежаваха... Трябваше  да  направи  нещо!
Наплиска   пребледнялото  си   лице  и   усети  как  студените  струи  вода  се  се   стичат   надолу. Спомни  си за  сутрешния  разговор  с  Лора....
Тежеше  му това  положение, тази   атмосфера, в  която  всеки   един    от  тях  бе  готов  да   избухне  всеки  един  момент.
Животът  му  се   рушеше  пред  очите  му, бавно,  но  все  повече  и повече. Знаеше,  че  нишката  някъде  се   е  скъсала  и  ежедневните проблеми  бяха  подпомогнали  това  -   и  се   мразеше за  тази  своя   безпомощност. Винаги  беше  контролирал  нещата -  и в  семейството  и в   работата си. Но  сега!? Сега  се  беше  загубил  някъде  -  нещата   му се   изплъзваха като  пясък  между   между  пръстите.
Врата  на тоалетната,  тихо се   отвори...
-  А  тук  ли  бил!?  -  беше  Тео - момчето за всичко в  офиса -  Шефът  те   вика!
Филип  го   погледна  изненадано.
-  Не! Не  ме питай -  нямам  представа  за  какво  става въпрос! -  побърза  да  се  оправдае  младежът.
”Само  това  ми  липсваше   сега!?” -  мислено си каза  той. Почука на  вратата  и   още  преди  да  чуе  твърдото  „Влез”, вече  беше  прекрачил  прага  на  офиса.
Нестандартната   мебелировка  и   бледозелените   боядисани  стени винаги  му  внушаваха  някаква  необяснима тревожност  и  безпокойство.
Човекът  пред  него  - инженер Стефанов  - беше   добре  сложен, с  леко  прошарен  четиридесет и осем годишен    мъж.  Внимателно  го   изгледа  над   очилата  си  и  го покани да седне.
-  Как си,  Филип?  Не   изглеждаш  добре! -  гласът  прозвуча  напрегнато,  но и   достатъчно строго,  което  всяваше необходимия респект   в  него.
-  Малко  съм  напрегнат  - това   е! - Филип  се   опита  да бъде  максимално  спокоен,  но  беше сигурен, че  е    успял  да  прикрие  нервността  си.
-  Повиках  те  заради твоя  проект! Италианците  се  обадиха  днес!
В  понеделник  е  презентацията. Информираха ли  те  за  това!? -  шефът  му го   погледна  очакващо.

-   Не – отвърна  Филип,  но  усети  отново  острата  болка  в слепоочията  си.

-   Не  е  само  това! -  продължи  Стефанов. – Както   знаеш,  самата  презентация  трябва да  бъде  на   английски  и  искам да я прегледаме заедно  в   петък!
Това  вече  го  притесни. Опита се  ловко  да го прикрие и  се надяваше да  е  успял, но  не  беше  много  сигурен в  това.
-  Това   исках  да  чуя,  момче! Знаеш,  че  много  държа  на този  проект,  а  и  знам,  че  ти  ще  се  справиш  с  това!
Човекът  срещу  него  се   усмихна   покровителствено, сякаш  опитвайки  се да  му  вдъхне  увереността,  от  която   очевидно  се  нуждаеше в  този момент...