Ашарак беше дума, прочетена веднъж от Зиярлин в една книга. Особената й употреба я бе нак арало да я запомни. Думата се използваше със значение на създател, но и на унищожител. 

 Изкупление 

(втора част)

Планове... 

   Толкова много усилия и време вложени в изтъкаването им, в опити да контролираш неконтролируемото, да предскажеш непредсказуемото, да поведеш живота със здрава и сигурна юзда... Докато в един миг не осъзнаеш, че всъщност отдавна незабелязано си се изхлузил от седлото и си останал на пътя без нищо, освен с праха в устата и с тръпчивия вкус на провал.  

    Планове... поредната подигравка на живота с човека.

    Северът наближаваше. Усещах го в мириса на студ, носен от вятъра, от скъсяващите се дни, все по-плахите лъчи на слънцето. 

-- Принце, почти сме си у дома.

   Бахара бързаше да се прибере, личеше в припрените му движения и в жадния му за суша поглед. Тежкият живот в моретата му беше омръзнал, а наскоро се беше задомил за някакво момиче, два пъти по-младо от него, и предишната му любов към синята шир съвсем го напусна. Бившият корсар изпълняваше поръченията ми точно и умело, но желанията му го влачеха в друга посока и бързаше да получи последното си възнаграждение за добрата си служба, за да може да продължи живота си в сигурност и уют. 

-- Виждам -- не бях в настроения за приказки. 

   Плановете ми се огъваха пред напорите на събитията и трябваше да реша как да ги задържа непокътнати. Новините от Мероан със сигурност вече бяха пристигнали по птици и куриери в главният пристанищен град Ескарда, а след това и плъзнали, като пожар, из целия Север. Почти с абсолютна точност можех да си представя какво пише в писмото до Търговската гилдия, пратено от Армуил. Незабавното връщане на бегълката Ашарак на територията на Империята беше очевидната част от посланието, но се чудех какво желание е предявил генералът на мероанската армия спрямо мен. Отлъчване от Гилдията, изгнание от Севера, смъртно наказание или изпращането ми заедно с Аш, за да може по пътя да ме сполети някой "инцидент"? Съдбите и на двама ни зависеха от репутацията ми и от умението ми да убеждавам. Тоест от много, много пари и добра интуиция, с която да отгатна, в коя ръка те ще са най-полезни за мен. 

    -- Принце, сигурен ли сте, че е добра идея да се връщате на Север? След като очевидно се е случило нещо непредвидено в Мероан? А Мероан е един от най-големите търговски съдружници и...

-- Не се тревожи Бахара, всичко е под контрол, скоро ще видиш хубавата си женичка.

   Видях как лицето му за миг се сбръчка, мислеше, че не знам за нея. Показах му една от разбиращите си усмивки, усмивка, казваща толкова много сама по себе си, колкото получаващият й искаше да изтълкува. Корсарят видимо се успокои и се върна към задълженията си. 

  " Държа всичко под контрол...". Начинът да се превърнеш в добър лъжец е като практикуваш това изкуство непрестанно, докато лъжите заизлизат така лесно от устата ти, както топлия въздух в студено утро.

    Мислите ми за момент се отплеснаха към собствените ми земи, още по на север, Истинският север, както го наричаха по-старите. Ловът рано сутрин, когато студът е толкова хаплив, мекото хруптене на навалялия през нощта сняг и скритият под него коварен лед. Не се завръщах често в имението Ледената скала, непрестанният студ на Севера ми омръзваше, но понякога ми липсваше ловът в снежната пустош. 

   Наближавахме пристанището, но преди да стъпя на доковете в Ескарда, трябваше да се отърва от един тежък товар. Очите ми неволно се стрелнаха право към вратата на каютата й. През цялото пътуване се бе показала веднъж, но и тогава не промълви и дума. Не че се оплаквах, но ми се стори притеснително. Вероятно разсъждаваше върху опетнената си чест, гордост или репутация. Каквото и да беше не ме интересуваше. 

   Продължавах с кроенето на планове си докато Бахара даваше последни инструкции на екипажа. Погледът ми постоянно се стрелкаше към онази дървена врата на каютата, отново и отново, докато накрая една от лодките не се спусна във водата и товарът, заедно със стария пират, не потегли към брега. Едва тогава очите ми се загледаха в друга посока. 

 В посоката на отдалечаващото се петно на хоризонта. 

ххх

   Мразех вкусът на чай, но отпих. Повече мразех студа. 

Дъхът ми излизаше на пара, макар че огънят в камината пращеше буйно, и тялото ми се тресеше. 

   След като слязохме на брега Бахара ни отведе през снежните поля в някакво скривалище. Тук имаше само най-необходимото -- легло, маса, три стола, завивки и много дърва за огрев. Най-необходимото, за да оцелееш няколко дни и да останеш незабелязан. 

   Подчиненият на Севериан беше запалил огъня и сварил чая, преди да измърмори нещо за провизии и да излезе, оставяйки ме сама. 

   Отпих още веднъж. 

   Защо бях дошла тук? Защо последвах Севериан? 

"Защо ли? Защото нямаше къде другаде да отида..." 

    Мероан беше домът на Зиярлин, но тя лежеше мъртва в Кралската гробница в столицата от близо осем години. Ашарак наричаше свой дом Легиона, но той вече не съществуваше.

  -- Разпускаш Легиона?! -- беше извикала шокирано Лина, когато й съобщих решението си. -- И какво ще правим?

-- Легиона беше грешка, Лина.

-- Грешка?!

Бялото й лице бе почервеняло от гнева й, пъстрите й очи ме гледаха като непознат. 

-- Тази грешка спаси живота ми!

   Бях открила Лина на улицата, останала без роднини и дом, повалена от тежка треска, без пари и с избора да се превърне в един от многото безименни трупове на пътя или в един от многото безименни живи трупове в бардаците по границите с Източното кралство. 

   Почти същата история споделяха и много други Сестри, присъединили се към Легиона през трите години на краткото му съществуване.

-- Какво ще кажем на хората? Те нямат къде да отидат!

-- В някой храм или в някое село ... -- й бях отвърнала, но знаех, че това не е решение. 

-- Повечето са стари хора, няма да могат да стигнат толкова далеч, а дори и да успеят, няма да могат да работят, ще измрат от глад! Храмовете са препълнени и знаеш много добре, че те изпращат хора тук. 

   Легионът се беше превърнал в нещо като храм и дом за бездомни, а също и в казарма. Място, което да приюти нежеланите, бездомните, старите, и хората, които по някаква причина бягаха от миналото си. 

-- Защо го правиш? 

 "Защото ще унищожа всички ни, ще унищожи себе си. Защото го създадох като жив щит срещу страховете си, а не за да помогна на хората, макар да се бях самозалъгване с години, че това е причината. Можеше ли от нещо такова да излезе нещо добро?".

"Защо го правиш?". Въпросът ми беше задаван неколкократно и не винаги имах добър отговор. 

  След поредния удар болката ме изкара от равновесие и се проснах в калта. Лицето ми се омаза с черната пръст и малки частици заскрибуцаха между зъбите ми. Ребрата ми горяха и ме болеше от хриповете, с които правих опити да заситя дробовете си с въздух. Исках да повърна и да остана долу в калта, но наемникът нямаше да ме остави да се размина толкова леко. 

-- Хайде, пачавро!

   Изстрелях крака си към глезена му силно и ядно, но не уцелих и вместо попадение получих още един ритник в ребрата.

   Щом успях да отворя очи, след като болката отслабна, видях протегнатата му ръка. Не я поех и се надигнах, но внезапно краката ми поддадоха и паднах на колене с последвало шумно и мокро, "пляс". 

-- Ще те наричат с много по-лоши имена, милейди, затова свиквай. Видят ли жена облечена като мъж обидите и подигравките ще завалят като порой и ще се почустваш много по-унизена, отколкото сега, паднала на колене в калта. Ще се присмиват и забавляват.

-- Опитваш се да ме откажеш.

--Не, милейди, опитвам се да те подготвя за бъдещето. Мъжете ще ти налетят за забавление, с намерение да те насилят или пребият. Ще те преценят...и ще сгрешат. Мъжката им чест ще ги задължи да те победят възможно най-бързо и убедително. И точно тук е твоето превъзходство. 

Гледах калта в краката си, издишах шумно и преглътнах разочарованието си от лесната му победа в схватката. 

-- Но не разчитай на изненадата им  за дълго. 

Млъкна и зачака. 

Подпрях се с ръка, тя потъна надълбоко в калта, но все пак успях да стана на крака. 

-- Не си грозна.

Чух го да казва и очите му плъзнаха по тялото ми. 

--Дори с калта по лицето и по косата не си грозна. По-висока си от всички жени, които съм виждал, стърчиш и над доста от мъжете. Не си глупава...за жена -- тук се подсмихна, -- можеш да четеш и пишеш, виждал съм те в стаята с книгите в храма на Братството.

   Грубите му ръце се плъзнаха по кръста ми. 

 -- Бих те взел в леглото си, макар че не обичам погледа ти. Като на статуите в храма е. Празен и студен. А пък имаш хубави очи. 

   Неговите горяха с пламъка на лъстта. 

-- Бих те взел в леглото си много пъти...

Най-накрая погледна и очите ми. Не знам какво видя в тях, но отпусна хватката си, макар и да не отстъпи назад.

-- Не си грозна ... засега. Но всеки хванал оръжието трябва да заживее и с белезите, които вървят с него. Можеш да останеш без тези зелени очи или без ръка, без крак или без пръсти. А може и някой да резне бялото ти вратле. 

Неприятна усмивка разтегна белега на бузата му. 

-- Искаш ли да си имаш един като моя, а, милейди?

Понечи отново да ме обхване с ръце, но този път тялото ми се стегна инстинктивно. Нямаше да мога да го преборя, ако реши да ми посегне. Тук, в калното поле, далеч от храма на Братята, никой нямаше да чуе виковете ми. 

-- Не обичаш да те пипат май, а. Може би за това искаш да се биеш, за да не те пипат мръсните мъже...

Дрезгавият му смях подплаши кацналите на близките дървета врани. 

--  Още си малка за вкуса ми, но те искам, милейди. Само една нощ да оставиш отключена стаята си и ще те накарам да забравиш тоя меч и да поискаш другия...

   Доближи се още по-близо и усетих топлината на изпотеното му тяло да ме обгръща като плащ, пъдещ сутрешния хлад. 

-- Защо го правиш? Защо ти е този меч, тази кал и този студ. Ти си жена, трябва ти мъж в топло легло. 

-- Защото имам право да се защитя. 

-- Мъжът е за това, той ще те защити.

-- А кой ще ме защити от него.

Гледах го право в очите, бях висока колкото него.

 Дълго време не отговори нищо, не се отмести, но и аз не помръднах от мястото си. 

-- Утре сутрин, по същото време, милейди -- прошепна дрезгавият глас.

Бавно се отдръпна, а с него си отиде и топлината. Отново усетих студа на ранната есенна утрин и свежия въздух, раздвижен от вятъра. 

  Обърнах се, взех наметалото си, оставено върху нисък храст, с надеждата да остане сухо, и се отправих с бавни, внимателни крачки към храма. Болката по тялото ми не позволяваше по-бързо темпо. 

-- Виждам, че някой вече те е белязал за цял живот. Ама не е като моя белег на бузата. Твоят е по-грозен и по-дълбок... Отвътре.

    Наемникът от Обединените графства имаше право за много неща. Още го помнех живо и ясно, като че ли беше вчера. Срещнах го в Храма на Братята. Остана там около шест месеца, докато се възстановяваше от тежка рана в бедрото след сражение. Тогава не знаех защо се съгласи да ме обучава с меча, но сега си мисля, че се бе надявал да ме вкара в леглото си, и то доброволно. Наричаше ме милейди. По това време нямах име, в храма се обръщаха към мен с "момиче", тъй като бях единствената жена там.

  Превърнах се в Ашарак едва три години след срещата ми с него. 

-- Ти не си Ашарак! -- изсъскала беше Лина в деня, в който потеглих и оставих Легиона. 

Ашарак беше дума, прочетена веднъж от Зиярлин в една книга. Особената й употреба я бе накарало да я запомни. Думата се използваше със значение на създател, но и на унищожител. 

   Онзи ден Лина сгреши. По ирония на съдбата бях избрала идеалното име. Аз бях ашарак -- създател и унищожител на Легиона. 

   А коя бях сега? 

   Армуил се бе опитал да ме превърне в убиец, а за малко не ме превърна в мъртвец. Севериан очевидно имаше други планове за мен. А какви бяха моите планове? Да се скитам натам, накъдето ме отвее животът? 

   Нямах дом, нито семейство, нито близки. Нито минало. Все неща, които те определят като човек. Какво означаваше тяхната липса? Нима това ме правеше никой?

   Или означаваше, че мога да бъда всеки?

Огънят изпращя и захвърчаха ярки пръски, паднаха леко на дървения пот и в следващият миг изчезнаха.    

Снежната буря навън се усили и вятърът заудря тежко по вратата. Студът откри пролуки в преградата и ледените му пръсти ме погалиха по гърба. Оставих чашата с изстиналия недопит чай и се преместих по-близо до огъня. Протегнах ръце към топлината и в този момент вратата се отвори. Помислих, че Бахара се връща, понечих да му благодаря за чая, но шумът от вторите чифт стъпки ме накара да замълча.

-- Я виж какво си имаме тук, Тари, пачавра с панталони.

Вторият мъж тръшна вратата зад себе си и се ухили. 

-- Май са по твоя мярка, Дъги, що не вземеш да ги пробваш, а?

   Остриетата ми бяха подпрени до вратата, увити с дебело парче плат. Бях се надявала това да откаже Бахара да ги огледа и да открие, че са направени от редкия метал митрил. 

-- Пачавро, имаме заповеди да те отведем с нас, ако не се дърпаш, няма да ти направим нищо.

-- Но ако си помислиш да си играеш на мъж...

Да си играеш на мъж... това мислеха хората за Сестрите. Значи тези двамата знаеха коя съм или поне, че съм била от Легиона. 

   -- Хайде, Дъги, довлечи я тука, трябва да се връщаме. 

Дъги, кльощавият, нисък мъж, с грозното измършавяло лице, пристъпи напред и ме сграбчи за ръката.

   Наемникът беше прав за много неща. Едно от тях беше, че не обичах да ме докосват. 

Настъпах здраво крака му и лакътя на свободната ми ръка разби дългия му нос. Мъжът извика, отстъпих от крака му и тялото му залитна към приятелчето му. 

-- Тая кучка ми счупи носа, Тари! Убий я! Убий я пачаврата!

   Другият се открояваше с яки, широки гърди и здрави ръце. Моментът на изненадата беше отминал и той извади късия меч, закачен на лявото му бедро. 

   "Мъжете ще те подценяват" -- шепнеше наемникът в ухото ми. 

Мъжът нападна, откривайки тялото си за ритника ми.

"Ще искат да привършат бързо с теб, за да се знае ясно кой е силният."

Нападателят изръмжа гневно и замахна с всичка сила към гърдите ми. Мръднах ловко встрани, сграбчих ръката му и, използвайки инерцията му, го насочих към ръба на масата.

   След миг получих удар в стомаха и тихо изпъшках.

-- Спипах те, кучко...

Изненадата на Дъги, че след удара му не се сгуших в конвулсии на пода със сълзи от болка в очите, го накара да преглътне остатъка от "победната" му реч. Грабнах стол за облегалката и с кратък замах го счупих в смешно опуленото му лице.

 Счупеният му нос вече беше последната му грижа. 

Вратата отново хлопна отворена и през нея пристъпи трети мъж. Разпознах в закачулената фигура Бахара. Понечих да грабна остриетата, но здрава хватка ме сграбчи иззад гърба и влажен парцал с остра миризма, запуши носа ми. По краката ми запълзяха иглички, които се разпространиха светкавично по цялото ми тяло. Мускулите ми се схванаха и  увиснах абсолютно обездвижена в силните ръце.

-- Съжалявам -- прошепна гласът зад мен, толкова тихо, все едно бе далечното ехо на вятъра. -- Не биваше да ходя, но аз трябваше да я видя...беше късно, бяха я хванали...трябваше... обичам я ....жена ми.

"Защо говориш откъсчлено?" Не, не говореше откъсчлено. Аз губех нишката на казаното. 

   Ръцете ме отпуснаха внимателно на студения, прашен под.

-- Трябва ни жива.

-- Млъквай, Бахара! Тая кучка ми счупи носа, виж, виж ми лицето!

От мястото си виждах само краката им, но разпознах гласа на Дъги. 

-- Дъги, тая ти направи услуга. Сега си по-хубав! 

-- Млъквай, Тари! Ще я убия! Мръдни!

Разкървавеното лице на Дъги се изравни с моето на пода, злобните му очи ме изгледаха и размаха остра кама. 

-- Виждаш ли го, пачавро! Хубаво го виж! Ей сега ще ти го наръгам в окото! Ама кое да бъде?

Премести острието близо към лявото, а после към дясното, толкова близо, че не можех да го фокусирам. 

   Опиатът, с който ме беше натровил Бахара, ме парализираше, но от него не губех съзнание. Каквото и да направеше Дъги с камата, щях да го усетя. 

-- Сега ще видим дали ще ти хареса да ти накълцам лицето!

   Изгаряща болка залази по бузата ми. Вторият прорез раздра кожата от ухото до лявото ми око и кръвта потече надолу по врата ми.

   При третия вече знаех колко безсмислено е да се тревожа за името и бъдещето си.

-- Спри! Ще я убиеш!

Мъртъвците нямаха бъдеще. 

И със сигурност нямаха нужда от имена.  

                                      ххх

-- Вземете му Ледена скала!

-- Разпределете ресурсите му измежду Съвета на главите!

-- Изпратете главата му на Армуил заедно с договора за житото, пратките се бавят, може би хубавата му главичка ще ускори доставянето им.

   В залата избухна всеобщ смях. 

-- Бъдете милостиви, господа -- отвърнах с крива усмивка, -- с какво ще примамвам младите дами, ако не със сладкото си личице? 

   Невинно изражение, последвано от свойско намигване и мръснишка усмивка предизвика промяна в настроението. Бардеон Грен понечи да се изсмее грубо, но в последния момент се спря. Очичките му обаче светнаха и разбрах, че лесно бих могъл да го спечеля на моя страна. Мъжът отдавна заемаше почетно място в Съвета и се славеше с изключително здравото си либидо, въпреки напредналата си възраст и твърде обемното си телосложение. Шегичките ми биха му допаднали. Имаше и някои други, които се подсмихнаха, макар че се опитаха да го скрият с внезапно появила се кашлица. 

-- Ще ви напомня... Принц... Севериан, че ще дойде време, в което... ще ви бъде позволено да говорите. Дотогава ще запазите мълчание. 

   Старият Грейн Лимона, както го наричаха зад гърба, и този път не изневери на ужасно консервативната си природа. Старецът отдавна не се занимаваше с търговия, но все още заемаше мястото си в Съвета. Официалната версия за задържането му в светия светих на търговците е за изключителните му заслуги за запазване и укрепване на неутралния статут на Севера. Мисля, че го бяха оставили, защото винаги е бил тук, нещо като антика със сантиментална стойност, от която нямаха никаква полза, но сърце не им даваше да се отърват от нея.

-- Севериан е обвинен в действия, наруша... ващи.... Пактът за неутралитет. Обвинен е в... съучастничество в опит... за покушение -- старият Лимон четеше от записките си като малко неуко дете  и започваше да ми лази по нервите. 

    Всички присъстващи се смълчаха и поне си дадоха вид, че слушат внимателно. Грейн продължи :

-- Съучастничество с... -- наведе се над малкото си списъче със скапаната си реч и присви малките си очички над текста.

     Господи, старият дъртак имаше острото зрение на къртица. Можеха да го назначат на служба при  Врей Пръстите, който официално се занимаваше с "достигане до истината", а неофициално -- с изтезания за изтръгване на информация посредством специфични методи като чупене на крака, ръце, вратове и други части на тялото. Запазената му марка бяха пръстите, както говореше и прякора му. Казваха, че независимо от отговорите, които давали "гостите му", всички напускали работното му място с негодни за използване пръсти. Вярно, Врей Лимона не можеше да се мери с бруталните методи на Пръстите, но можеше да изцеди и последната капка живот от жертвите си само с помощта на гласа си. 

-- Съучастничество с... Ашар... -- продължаваше да се бори с текста Грейн.

"Господи, убий ме, убий ме сега..."

-- ...ак от Легиона... за убийството...

"Господи, какви ги говоря, убий него, убий него сега! И без това от него полза никаква."

-- Бих ли могъл да предоставя услугите си, почитаеми Грейн. 

   Въпрос с интонация на заповед можеше да бъде артикулиран само от един човек. 

Единственото нещо, което би зарадвало Елар Рале повече от това да гледа как ми вадят окото, е той собственоръчно да извади и двете. Да пропусне публичното ми линчуване бе все едно Бащата на Измиерската църква да богохулства по време на проповед. С една дума -- невъзможно. Беше все едно... 

   "... все едно Аш да се усмихне". 

   Мисълта така ме стресна, че за малко да изпусна лицевите си мускули и здраво прикачената към тях невинна усмивка. 

   Главен счетоводител Рале стана от мястото си и надвисна над стареца. Лицето му винаги имаше израз на хладна, но почтителна любезност, а в този момент ми се струваше, че долових и нещо ново. 

   -- Съучастничество с Ашарак от Легиона за премахване на наследника на империя Мероан, влизащо в противоречия с Пактът за неутралитет. Действията на Севериан имат изключително неблагодарни последици върху търговските интереси на Севера и трябва да бъдат обсъдени въможните методи за разрешаване на проблема.   

  Гласът му беше коприна. 

  Със скрит в гънките й нож. 

"Възможни методи за решаване на проблема...да, сигурно има много методи, които би искал да ми приложиш. Или да ми ги приложи Пръстите."

-- Естествено, Севериан има възможност да се защити от тези обвинения.

   "Ето го и моментът, който чаках".

Станах от мястото си, всички очи се впериха в мен и отбелязах на ум, кои ме гледаха благосклонно, и кои ме искаха мъртъв. 

-- Бих искал да припомня един от законите в Пакта. Ако не се лъжа той е под номер 17...

-- Ред 7, ако аз не се лъжа -- прекъсна ме Елар. 

Изгледаме доволно и ми кимна почти приятелски. 

Побиха ме тръпки, нещо не беше наред. Мразеше въздуха, който дишам, а сега изглеждаше доволен, че бях намерил пролука за спасение.

-- Най-общо гласи, господа, че ако представител на Търговската гилдия е в извънредна ситуация, в която не може да предвиди последствията от действията си, могат да бъдат смекчени наказателните клаузи -- припомни на останалите галантният ми спасител Елар Рале. -- Това обаче върши работа само за изключително напрегнати ситуации, в които няма време за размисли, и изключва по-нататъшни намеси на субекта, от каквото и да е друго естество. 

   Някои от търговците не се зарадваха особено от съществуването на този закон, особено Лимона. Горкият, имах чувството, че ако лицето му се издуе още малко, ще експлодира и най-накрая ще свърши нещо полезно. 

-- Като например -- продължи Рале, докато оправяше записките със спокойно изражение, все едно разисква някои от счетоводните си сметки, -- ако Севериан поддържа контакти си с бегълката, ако я крие. 

"Знае."

-- Тогава законът няма да помогне и последствията за уважаемия Севериан ще бъдат много по-тежки.

"Откъде знае?"

-- Все пак разглеждането на въпроса не е приключило и ще продължи веднага след като Главен дипломат Келварос се присъедини към съвета. Сигурен съм, че всички се надяваме здравето му да се подобри в най-скоро време. 

"Да, със сигурност всички се надявате лъвът отново да се върне в ловните си полета..."

-- Дотогава... -- малката пауза разкри колко много му харесва титлата ми -- Принц Севериан ще е под наблюдение и сделките му ще бъдат замразени до второ нареждане. Отнема му се правото да използва информаторите си и му се забранява да напуска пределите на града. Това е всичко. 

   По команда всички търговци от съвета станаха и се разотиваха. 

   Значи знае или подозира. Знае ли къде я крия? И ако я намери?

   Без правото да използвам информаторите си, бяха ми вързали ръцете, извадили очите и запушили ушите. Имаше само един, който можеше да повярва на истината за случилото се в Мероан и да ме измъкне от ситуацията. 

   Само че сега лъвът лежеше болен и хиените започваха да се лакомят за владенията му, а някъде отгоре с търпелив поглед кръжеше Елар Рале, като лешояд, чакащ края на битката.

   Моите кокали ли щяха да оглозгват мършоядите? Елар Рале може би все пак щеше да получи шанса си да ми извади очичките...

Следва продължение...