Очарователен аристократизъм излъчваше домът на професор Матев. В него сякаш витаеше духът на Хипократ, а Гален бе направо оживял. По стените на кабинета му, върху  дървени рафтове с цвят на черешово дърво, до многобройните, небрежно поставени учебници по медицина, искряха какви ли не цветни шишенца, епруветки и колби. У случайно надникналия затрептяваше вълшебното чувство, че се намира в аптека от края на осемнадесети и началото на деветнадесети век. Усещането за докосване до нещо древно и ценно се допълваше от изисканата мраморна скулптура на бащата на медицината,  подарена на професора от негови почитатели след един симпозиум в Париж. На малкото място на стената, сгушило се празно между книгите и колбите, се открояваха Хипократови принципи, изписани с позлатени букви: „На първо място – не причинявай вреда!” и „Изкуството е вечно, а животът – кратък”. Полумракът в единия ъгъл на кабинета бе приласкал стар роял, а дърворезбите с флорални мотиви му придаваха вид на мъдрец. Достолепно бюро от масивно дърво и няколко твърде удобни кресла, допълваха уюта в тази чудна стая.

     Професорът бе отворил един от учебниците си по хирургия и пред чаша с отдавна изстинало кафе четеше задълбочено, като от време на време си записваше по нещо в своя работен бележник. Стресна го някак болезненото измяукване на ангорската му котка. Стана и отвори вратата, за да провери какво се е случило. Животното неспокойно се въртеше из коридора, а от хола се дочуваха гласовете на съпругата и дъщеря му.

     -Заслужава да му изритам не само котката, но и него самия! Не се вижда на кои години е, а е тръгнал да ухажва чужди жени, дъртакът му с дъртак! – сподавено произнесе жена му.

     -Мамо, откъде знаеш, че ти изневерява? – дочу и гласа на дъщеря си и наостри уши.

    -Влизам в електронната му поща, без той да знае и чета писмата му. Освен с колеги, напоследък си пише и с някаква глезена кокона, хитра като млада лисица. Завъртяла му е главата, сигурна съм! – категорично произнесе съпругата му.

    -Мамче, докато не е късно, я го убеди да ми прехвърли всички имоти, за да не се озовем на улицата някой ден! – светкавично реагира дъщеря му.

    Професорът усети някакво размърдване до вратата и побърза да се прибере в кабинета си. Тихо седна зад бюрото и когато дъщеря му влезе в стаята, той небрежно отпи кафе от чашата си и се опита да произнесе спокойно и ведро:

    -Добро утро, дъще! Сега ли стана, моето момиче?

    -Преди около час, татко. Пак ли се подготвяш за някаква операция? Много усилено четеш и си водиш записки – някак невинно изчурулика младата жена.

    -Да, Дари, утре ми предстои тежка черепно - мозъчна операция и нямам много време. Ако искаш да говорим за нещо важно, тогава да преустановя за малко подготовката си? – професорът положи всички усилия да се държи напълно естествено.

   -Неудобно ми е да те прекъсвам сега. Друг път ще поговорим… - смотолеви дъщеря му и бързо излезе от кабинета.

   Матев си отдъхна за миг, но в следващия стана и започна бързо да обикаля покрай бюрото.

    Професорът положи неимоверни усилия, за да се овладее, но сърцето му започна да прескача и някаква тъпа болка обхвана гръдния му кош. Това го накара да спре галопирането из кабинета и да се отпусне на най-близкото кресло. Чак слепоочията му туптяха и той обхвана челото си с ръце. Страстно отдаден на неврохирургията, как бе пропуснал най-важното за един баща – възпитанието на собственото си дете?! Той никога не бе мислил нито за заплащането на труда си, нито за имоти. Просто оперираше, влагайки знанията, уменията и душата си, а другото, по съвсем естествен начин, впоследствие си идваше само. Защо, Господи, защо най-близките му - неговите жена и дъщеря, бяха станали такива егоисти?! Той никога и от нищо не ги беше лишавал. В материално отношение дори бяха презадоволени, в сравнение със семействата на техните познати. Може би разрухата бе започнала от момента, в който буйният пламък на страстната любов се разколеба и постепенно взе да затихва. Тогава Матев осъзна, че жена му е твърде ограничена и неспособна да се развива. Разговорите за готвене, пазаруване и облекла за него бяха направо непоносими. Той се опитваше да се шегува с „глупостите”, които обичайно вършеше жена му, някой път дори я иронизираше, а после сам се укоряваше за нетактичността си. Поради своята твърде отговорна работа, професорът рядко общуваше с детето си и когато то го молеше да си поиграят на нещо, все намираше начин да откаже. Така животът на майка и дъщеря, макар и в общо жилище, течеше отделно от неговия – на заетия баща. Около петдесетата си годишнина Матев се замисли и осъзна, че му липсва най-важното – духовната връзка с разбиращ го човек. И точно тогава, на един от многобройните семинари срещна жената, за която напоследък мечтаеше – бе негова колежка, по-скоро умна, отколкото красива, но твърде очарователна. Любовта им бе платоническа. В краткото време, когато бяха свободни, те си разменяха писма по електронната поща – говореха си за общата им работа, за някои тънкости при определени операции, понякога и за изкуство. В нощите, които трябваше да прекара на спалнята, при съпругата си, той можеше да се люби с нея единствено със затворени очи, представяйки си другата. Понякога съвестта го гризеше, но бе за кратко. Тогава тръсваше глава и всичко отново си идваше на мястото. Какво пък – това не е истинска изневяра! Само духовно е привлечен от своята колежка, но никога дори не я е и докосвал! Ооо, Господи, но как я желаеше! Въпреки всичко, довчера той бе силен и щеше да устои на изкушенията, за да запази семейството си, но сега вече не мислеше така. Дъщеричката му – неговото нежно цвете, духовно се оказа твърде грубовата… Та тя не се стремеше към нищо друго, а само към имотите му! На какви илюзии досега се е крепял смисълът на живота му?! Ето, жена му не се интересува нито от работата му, нито от неговите съкровени копнежи, а само от скучното материално живуркане и ако той не затъпее като нея, за да започне да й принадлежи и духовно, тя дори е готова да го изрита от дома им! „Спокойно, спокойно… Аз трябва да издържа утрешната операция и после още няколко, а през време на отпуската ще преценя най-обстойно създалото се положение” - промълви си Матев и се учуди, че мисли на глас. Толкова бе напрегнат - сякаш щеше да изскочи от кожата си, но трябваше да прояви мъжество, защото от това зависеше дали човека, когото утре щеше да оперира, ще оживее. Извади всички изследвания на пациента и продължи задълбочено да планира предстоящата операция. Да, той беше силен…

   Тази нощ професорът предпочете да спи на дивана, в хола. Оправда се с необходимостта от съсредоточаване върху утрешната тежка черепно-мозъчна интервенция. Когато най-сетне си легна, сякаш усети фините пръсти на виртуалната си приятелка, внимателно масажиращи челото му. Тя го галеше, навела се над него и Матев дори почувства гъдел по гърдите и раменете от докосването на косите й. Усмихна се, успокои се и заспа…

   Биологичният часовник го разбуди около пет часа, в колкото ставаше обикновено, за да може спокойно да се подготви за отговорната работа, от която зависеше животът на пациентите му.Тази утрин той стъпваше на пръсти, внимателно притваряше вратите, дори не смееше да си направи кафе, страхувайки се, че неговият  мирис ще разбуди домашните му. Не искаше да ги вижда сега. „Само не и преди операцията, Господи!” – промълви и отново се улови, че мисли на глас, което не беше добър знак. Не трябваше да оперира, ако е изнервен, но до започването на решаващата интервенция оставаха още около три часа, така че имаше време да се освободи от напрежението. Само котката  усети, че се кани да излиза. Тя скочи от фотьойла, на който бе прекарала нощта и загали гърба си в краката му. „Ето някой в този дом, който сякаш ме разбира…” – тъжно се усмихна Матев и с ловко движение отмести животното, а сетне тихо заключи входната врата зад гърба си.

     Когато пристигна в болницата, помощниците му вече го чакаха и той, както обикновено, точно и ясно разясни задачите на всеки. Доктор Мона Златева, виртуалната му приятелка, с която го свързваше най-чистата духовна обич, беше оператор от друг екип. Той – силният мъж, изпитваше някакъв страх от разсейващото въздействие на нейната близост и предпочиташе само взаимно да се консултират, но не и да работят рамо до рамо.

      Операцията започна навреме и отначало сякаш вървеше по план. Но в процеса на интервенцията на професора се налагаше бързо да действа и да взема нови решения. Колегите от  неговия екип се възхищаваха на таланта и ума му и сякаш изпълнението на задачите под опитната диригентска палка им доставяше  удоволствие. Сложната черепно-мозъчна операция продължи повече от четири часа. Излизайки от залата, Матев веднага бе заобиколен от близките на пациента. Но професорът едва стоеше на краката си от умора, беше се изчервил, а по челото му се стичаха капки пот.

        -Мисля, че всичко ще бъде наред… Ще говорим по-късно, след като си отпочина - успя  да промълви и побърза да се вмъкне в кабинета си. Свлече се на първия попаднал му фотьойл и известно време, като в несвяст, гледаше само тавана. На вратата се почука. Професорът тежко стана и отвори, олюлявайки се. Пред него стоеше доктор Мона Златева и уморено се усмихваше:

         -Не изглеждаш добре. Може ли да вляза?

         -Разбира се… Заповядай, сядай да си отпочинеш и ти! – с треперлив глас я покани Матев.

         Споделяйки подробности около направената операция, професорът се вгледа в замислените очи на Мона и пошушна:

          -Все пак, светът е много хубав…

         За първи път, като смутени ученици, те долепиха устните си, но това беше най-дългата целувка, сигурно защото и двамата бяха толкова изморени, че ги мързеше да се отделят един от друг…

/Стар мой разказ, който сега представям с леки редакции. Мисля, че донякъде отговаря на темата на петия кръг от конкурса: „Капан с характер“./