( Посветен на дъщеря ми)
-А бре, Петре! Ке се спънеш, па ке се пребиеш, бе! – смееше се весело Недка. Драго ù беше да го гледа как уж върви напред, а пък цял се е извърнал назад към нея. Тя седеше на малката скамейка отпред до вратата. С една ръка засеняше очите си от слънцето, а с другата неволно подпираше големия си корем, че от сутринта насам леко я наболяваше. От бременността така се бе наляла, че всеки в селото, който я срещнеше, я питаше дали вече не ù е време.
- Мене ако питате, отдавна да съм го родила, че да ми олекне – шегуваше се тя и леко потупваше корема си. – Ама – не! Рано е още.
Хората цъкаха с език и се смееха на думите ù.
А времето бе наближило. Ето, вече беше в деветия месец. Затуй изпрати Петър при сестра му – Калина, та да му даде дрешки. Калина роди миналата пролет и сега с радост даряваше на зълва си, каквото можеше за бъдещата ù рожба. Че не се знае кога ще ги изненада природата – след седмица ли, след две ли...
Петър, съпругът на Недка, беше възпълничък нисък с ...