До сълзи различно е. Търся нещо, може би приятел, който да запълни прашната пустош оставена след теб. Усещам я, жестоко впила нокти във всяка гънка на пречупената ми душа. Толкова горчилка, лош късмет, милиони неволи, криворазбрана самота...не знаеш как ме режат. Не знаеш, не искаш да знаеш и няма да и разбереш. Не пиша това, за да бъде прочетено от някого. Спирам да натрапвам чувства. Ти избра пътя си, приятелю, магистрала без мен, без болка, залята със счупеното ти щастие. А аз се опитвам да си продължа по оная пътечка, която ти показах. Аз на тебе и ти на мене. Много е прашна, самотно ми е, но копнея да успея, да продължа. Ако пожелаеш, виж ме по тази пътечка. Трудно ще ме познаеш. Една сянка, отчаяно търсеща себе си сред отломките на разбитото й съществуване. Не, определено не си само ти виновен, приятелю. Имаше и други. Ти виждал ли си предателството, усещал ли си лицемерието да диша във врата ти, чувал ли си окървавеното ти сърце с недоумение да пита „Защо?”? Нима смееш да ми каж ...