Изоставен шепот

29.06.2008 г., 14:25 ч.

Проза » Писма

1421 0 0

5 мин за четене

До сълзи различно е. Търся нещо, може би приятел, който да запълни прашната пустош оставена след теб. Усещам я, жестоко впила нокти във всяка гънка на пречупената ми душа. Толкова горчилка, лош късмет, милиони неволи, криворазбрана самота...не знаеш как ме режат. Не знаеш, не искаш да знаеш и няма да и разбереш. Не пиша това, за да бъде прочетено от някого. Спирам да натрапвам чувства. Ти избра пътя си, приятелю, магистрала без мен, без болка, залята със счупеното ти щастие. А аз се опитвам да си продължа по оная пътечка, която ти показах. Аз на тебе и ти на мене. Много е прашна, самотно ми е, но копнея да успея, да продължа. Ако пожелаеш, виж ме по тази пътечка. Трудно ще ме познаеш. Една сянка, отчаяно търсеща себе си сред отломките на разбитото й съществуване. Не, определено не си само ти виновен, приятелю. Имаше и други. Ти виждал ли си предателството, усещал ли си лицемерието да диша във врата ти, чувал ли си окървавеното ти сърце с недоумение да пита „Защо?”? Нима смееш да ми кажеш, че те е пронизвала болката от ледено нажежени „приятелски” ножове в гърба ти? Толкова предателства, прекалено много сълзи, ранена, изгнила горчилка скитаха във вените ми. Но от теб не го очаквах, ни най-малко. Не, не, не! Нито за миг в съзнанието ми е не посмяло да пропълзи съмнение за теб. Ех, братче, приятелю, предателю, убиецо...ще посмееш ли да ме погледнеш в очите, да докоснеш дори сантиметър от прокажената ми кожа? Дали изобщо ще се срещнем отново?
Сега опипвам пустошта, сграбчила онова, което преди наричах своя същност. Не липсваш само ти, не само твоята отровна любов бе изтръгната от там. Десетки късчета са се разхвърчали, а аз нямам шанс вече да ги догоня. Не можеш да си представиш как се ужасих когато осъзнах, че липсва нещо дори по-голямо. Братче, мен ме няма. Но и ти не би ме потърсил. Там, където си сега... не можеш да ме видиш и чуеш. Гледаш ме през едно стъкло на пречупеното минало, на изкривените чувства.
Започнах да пиша това, за да се намеря някак си. След всичко - усмивките, смеха, топлината, споделените души, сълзите, черните облаци, мълчанието, тишината, която ти заби в същността ми, предателството, натрапената омраза, сегашната неизвестност за мен... обясни ми как живея, мили убиецо.
А помниш ли...? Когато се запознахме. Ти мислеше, че не можеш да чувстваш, не усещаше да си привързан към майка си или брат си. А какво се оказа всъщност? Кажи ми, как се научи да чувстваш и един ден ми каза, че държиш на мен и ме обичаш?
И помниш ли... усмивките, дните, прекарани през компютъра в чат, в безкрайни разговори за какво ли не. Една нощ ти открих душата си, ти знаеше за мен повече от всеки друг. Тогава аз разбрах, че ти си най-близкият човек за мене и това скоро няма да се промени. И досега това си е все същото, приятелю. Аз се измених, ти също, светът, смехът, морето, слънцето - всичко се прероди или умря, но ти си оставаш закован в стъкленото ми сърчице. Не можеш да си представиш какво означава това. Ами песните? Обичахме ги и двамата. Музиката бе едно от нещата, които така ни свързваха. Помниш ли как разцъфна онова цвете, което месеци по-късно и двамата стъпкахме?
Ах, но помниш ли и... онази тайна, която се беше свряла в кътчетата от душата ти и оттам като че ли те тровеше? Каква е тя и до днес не зная, няма и да разбера. Първото нещо, което остана несподелено. Но жалкото е, че въобще не беше последното.
А мълчанието си помниш ли? Онази режеща тишина, ухаеща на безразличие?
Това вече не го помниш. Защото не го видя и не пожела да разбереш за него. Само аз зная как се давех в онази тишина, как вместо дъх от устните ми извираха стенания, как не можех да разбера и да повярвам на това, което се случваше. Няма да забравя и всичката кал, изливаща се върху мен, смъртта на толкова истини и чувства. Не знаеш колко лош късмет и сълзи ме следват. Дали някога ще разбереш, ще си отвориш очите? Ех, братче, не можеш да си представиш как ти се доверявах, колко много ти вярвах, какво беше ти за мен. Аз никога няма да забравя как се бях вкопчила в останките от приятелството ни. Защо? Не зная как посмях да бъда така жестока към себе си.
Мили приятелю, нима се заблуждавам? Не ти ли пукаше? Стори ми се, че виждах една нежност да се просмуква от очите и ръцете ти. Но по-нататъшните ти действия, знаеш, показаха съвсем друго.
И така... аз се бях хванала като удавник за късчетата чувства, които ти подхвърляше. Но нима мислеше, че това може да продължи вечно? Колкото и странно да е, аз се опитах отчаяно да спася руините на душата ми. Казах ти: ”Повече няма да се унижавам. ”Та ти вече не се интересуваше от нищо, разговорите бяха ужасяващо празни, убиецо. Каза ми, че нямаш какво друго освен здравей и как си да ми кажеш. Защо? Няма никога да ми отговориш нали? Твърде е трудно. Ех, какво се пречупи в теб... в мен?
Днес, преди час, стоях под душа и усещах как водата ледено танцува по кожата ми. И ти беше там, скрит във всяка капка - приятел и враг, режещ дъха ми с онази твоя студенина. Паднах на колене под тежестта на всичко изливащо се върху мен. Отново паднах пред теб и се почувствах унизена. Нямаш си идея колко боли когато празнината започне да крещи в мен, предателю. Усетих най-болезнената липса да стене във вените ми - бях изгубила самата себе си измежду неволите. В мен трещяха няколко твои думи. „Та аз съм слаба.” - прошепнах аз. „За мен си силна... или поне БЕШЕ, нямаше по-силна от тебе” - каза ти. Това помниш ли го?
Ето какво преживях аз... не, не съм го преживяла още. Това е моята гледна точка, моите чувства, преценки и сълзи. Какво ли не бих дала да разбера най-накрая какво мислиш ти. Твърде дълго мълча. Ужасяващо много ме нарани с това. Заслужавам ли го??!

Свързани произведения

Коментари

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.