Откак го помня, страда от мания за чисти ръце, да не кажем и крака. Каквото пипне, тича да се мие. Ако изтърве дреха на пода, хвърля я за пране. В къщи ходи само с чехли, и хока всеки, дръзнал да пробва текстурата на килима или плочките на босо.

Детето бива обучавано от съвсем мъничко да си мие зъбите,  ръцете и мъжките подробности по точно определен начин. Минимум два, максимум пет пъти дневно.

След десетгодишни кандърми, за да спази едно твърде необмислено обещание, изтръгнато с неуморно врънкане от страна на наследника, взехме куче. В началото го гледаше като извънземен натрапник, при това с отвратително възпитание, що се касае до тоалетната му култура. Мислеше да го оправя с бой, но така предизвика сериозни брожения, обвинения в безчовечност и крайно невежество по отношение на отглеждането на животни и деца. Слава Богу, оцени по достойнство спортния дух на малкото тумбаче с крака, което тичаше неуморно без оглед на трудността на терена,  и постепенно взе да гледа на него като на важен за домашното щастие елемент.

Но въведе строги норми. Първо, кучето не трябваше да влиза в хола и спалнята. Да, но то (кучето) силно плачеше за майка си (мен), та се принуди да преработи правилото така: “Кучето да НЕ се качва по канапетата в хола, да си спи в чехълчето и никъде другаде”.  Впрочем, въпросното спално приспособление бе купено по спешност още в деня, в който осиновихме песа. Защото му прочетох откъс от кучешката енциклопедия, според който ако такава миниатюрна животинка, едва изпълваща една човешка длан, не спи опряна до топло тяло, ще умре, а детето ще си изреве очите от мъка. Пред тази грозна перспектива, съчетана с ужаса от необходимостта да сподели святото брачно ложе с мен, едно ритащо насън дете и космата топка без хигиенни навици, той се охарчи за най-скъпия възможен терлик, подплатен с кожи и други екстри, без дори да се замисли колко безбожно надута е цената му. 

Второто правило касаеше кучешката хигиена. Лапите му трябвало да се мият право пропорционално на броя на разходките, което правеше около 16 лапи дневно. Самоопредели се за главен мияч. Останалите не били заслужавали доверие, защото не му разтваряли пръстчетата, та да излезе всичката мръсотия. Да не говорим, че понякога се разсейвали, и изобщо не го миели. 

Третото правило забраняваше даването на храна на кучето, докато е в хола. Защото, подтиквано от лакомия, пренебрегвало с лека ръка забраната за качване по канапетата. Скоро същото правило биде разширено с включването в списъка на “лишените-от-права- за-консумиране-на-храна- в- хола” на всички останали домашни обитатели.  По същите причини.

Макар и трудно, лека-полека свикнахме с новия ред, и в къщи настана относителна хармония. Спорадично се наблюдаваха инфарктни епизоди. Например онзи, в който кучето – още младо и неопитно, се набута в спалнята твърдо решено да залови крака ми, скочи високо и се озова точно върху завивката на още спящия си стопанин. Той по принцип става трудно, след дълга психическа  и физическа подготовка. В този конкретен случай обаче, счупи личния си рекорд, като от чисто хоризонтално положение се озова в чисто вертикално за една милионна част от секундата. Последвалите събития включваха светкавична смяна на чаршафите, пронизване с убийствен поглед на виновничката за инцидента (аз), налагане на двудневен запор на всички разговори, и последно, но не по ред – изнасяне на песа с два пръста за врата от забранените територии.

Друг път се случи да завари забравения в хола четириног, невинно сгушен в едното ъгълче на канапето. Незабавно бе извикан отряд за спешно хигиенизиране на помещението с прахосмукачка “Рейнбоу”. Експертите си свършиха работата почти професионално. Почти, защото изпраха и килима, но не го подсушиха достатъчно добре, в резултат на което той мухляса и се размириса на мърша. Това, от своя страна,  възбуди вълчата природа на кучето,  което ентусиазирано се въргаляше в ухайната настилка ден и нощ, убедено, че така ще премахне завинаги издайническата си миризма на хищник. Накрая моя милост не издържа и отнесе собственоръчно обезчестения килим на автомивка. Естествено, двата дни наказание с мълчание не бяха пропуснати.

Съвсем наскоро, обаче, семейното блаженство биде сериозно застрашено от един… папагал. По-точно папагала на родителите ми, които, от позицията на редовни извеждачи на кучето, ни принудиха да го вземем за месец, докато са в отпуска.

Мъжът ми се бори със зъби и нокти срещу това съжителство, но не му бе оставен избор. И така, Койко, със все клетката си, се пресели в нашия изстрадал хол. Сутрин му сменям водата и храната, докато той се опитва да откъсне месо от пръста ми. Но поради липса на опит в тая дейност, веднъж оставих вратата на клетката отворена.

Птицата се възползвала, и се покатерила върху клетката. Кучето, обаче, проявило изключително нездрав интерес към новия съквартирант, и го погнало из стаята. Докато да му донеса прясна вода и храна, той вече летеше с отчаяни крясъци из хола, приземяваше се където му падне, а кучето го преследваше по канапета, маса и библиотека, без изобщо да гледа, къде стъпва. Тая оглушителна врява извади любимия от сладкия му сутрешен сън. Вратата на спалнята се отвори и оттам се подаде недоумяващото му лице. Един поглед му бе достатъчен да схване ситуацията, но не можа да вземе адекватно решение кого първо да ошамари - дали нарушилия всички възможни забрани пес, дали хаотично летящата твар, или мен като главен заподозрян.  Докато се колебаеше, папагалът влетя в спалнята и с победоносен писък тупна в средата на още топлото легло.

Ще нахвърлям на две-на три какво стана после.

Първо, аз  самоотвержено се хвърлих да заловя жълтия беглец. Той ме окълва до кръв, но биде заврян обратно зад решетките, където се заоплаква с цяло гърло на  огледалцето си. Свръхвъзбуденият четирикрак отнесе мощно халосване от стопанина си с някаква дреха, и квичейки обидено се скри в терлика си. Трето, аз бидох анихилирана с унищожително мълчание и кръвнишки погледи. Четвърто – чаршафите на спалнята бяха опрани на 90 градуса. Пето, папагалът бе демонстративно занесен обратно в апартамента на родителите ми. Шесто, още на другия ден мъж ми се разсея и забрави да отиде да го нахрани и напои. Аз го обвиних в опит за убийство и настоях  клетката да бъде пренесена пак у дома, като обещах вратата й никога повече да не бъде отваряна.

А той взе, че се съгласи. Мисля, че е от любов! Ми, обичаме се, и това е!
И кучето заобича папагала...