Всъщност, не успях да прибавя нито ред към този текст и се събудих почти жив. Това продължава вече трети ден, но не от сътворението и не от Ботевите тържества. Просто няма какво да кажа (май никога не съм имал) или часовникът е спрял поради изтекъл срок на годност. Ще трябва да приключа с този текст и ще трябва да приключа с още неща, които дори не съм започнал. Натрупах досада в достатъчно количество и само си губя времето, най-вече поради факта, че разполагам с неограничено време. Съобразно собствените ми изчисления, то би трябвало да е вечност или поне част от вечността, но когато спомена това пред „обект номер едно”, обикновено съм обгрижен с иронични усмивки и обикновено поставен в левия ъгъл, което има резон поради обстоятелството, че съгласно един неевклидов принцип (по-скоро – мой), всички ъгли на любовния триъгълник са леви.

Не бих могъл да дам разумно обяснение какво ме кара да фабрикувам текстове отново и отново; то навярно се започна, когато се появи „обект номер едно” или може би по-отдавна, защото сега си мисля, че така е било винаги и няма друго. Както би могло да се предположи, касае се за литературни експерименти или, може би, така си въобразявам, поради богато въображение или нещо от този род. Общоизвестно е, че броят на пишещите у нас значително превишава броя на четящите, дори имаше в историята един наш държавен глава, който бе написал повече книги, отколкото прочел, така че това не би могло да учуди никого. Трябва да призная, че аз самият от дъжд на вятър прочитам нещо, не само поради факта, че трудно се намират свестни четива, въпреки изобилието на томове по книжарниците, но и по други причини, които сега няма да изброявам. Публикациите са предимно от категорията „литературна чалга”, така че съм зает и не мога да се справя с всичко, дори при добро желание, а освен това съществува дефицит на време; от много писане не ми остава време за четене. Но спирам до тук, тъй като този феномен е разгледан подробно от Елена Алексиева в забележителната творба „Читателска група 31” и продължавам в друга посока:

Смътно си спомням епизоди от първоначалните си експерименти; запилял съм ги някъде по таваните, но във всеки случай не бих казал, че са впечатляващи. Рядко хвърлям око нататък /предимно по сантиментални причини/, защото определено не си струва. Общо взето, скуката е потискаща, освен това съчетана с липса на оригиналност, дори в много по-сериозен мащаб от сегашните изпълнения; да не говорим за оскъдицата на всякаква художествена стойност. Крия ги дори от себе си и се чудя защо все още не съм ги метнал в контейнера; по скоро е от апатия или обикновен мързел.

Имаше един период на прояснение, когато бях зарязал всичко и се отдадох на блажено видиотяване, но появата на „обект номер едно” отприщи стихията на вдъхновението и експериментите се подновиха с нова сила, дори в предозиран вариант. От друга страна, занимавайки се с подобно хоби, независимо от резултатите, идеята да се дублира полета на Икар престава да бъде актуална, дори  да живееш на тринадесети етаж, така че засега не бързам да го прекратя.

„Обект номер едно” притежава кошмарни физически параметри, освен това е прекалено умна за блондинка. Още в самото начало /май беше някакъв поетичен рецитал с една върла поетеса от местните знаменитости/, успях да се включа в нейната компания, дори и пробутах един свой текст, вероятно с намерение да я впечатля. Тя намери сили да го прочете почти до половина и ме възнагради с лъчезарна усмивка:

-              Ето още един литературен колос, извисил ръст в нашата мила татковина. Очевидно онези чиновници от Нобеловия комитет ще си имат доста работа.

Тази иронична реплика ме жегна съвсем директно и амбицията ми да я сваля счупи всички рекорди по празноглавие. Реагирах с аргументацията на обикновен Мунчо:

-              Освен това – неотразим в леглото.

Съвсем логично „обект номер едно” се направи, че не е чула или още по-зле – че е чула предостатъчно.

-              Сега не мисля да правя проверка, но следващия път се надявам да ми стигнат силите, за да прочета целия текст.

-              Само, ако има следващ път.

-              Съвсем в реда на нещата – усмихна се окуражаващо тя. – Но съгласно оскъдната ми информация, градската библиотека разполага с няколко хиляди тома, някои от които заслужават внимание. Що се отнася до книжарниците – там нещата са още по-впечатляващи. И не всички автори пишат повече, отколкото четат.

-              Някои дори вече въобще не пишат.

-              То е за предпочитане, отколкото само да пишат.

-              Имам усещането, че се опитвате да ме учите какво да правя.

„Обект номер едно” въздъхна някак отегчено:

-              Ни най-малко. За целта са важни първите седем години, пък аз съм закъсняла.

И се отдалечи, без да ми даде възможност да репликирам.

„Обект номер едно” освен, че доскоро работеше в една регионална медия, има най-грациозната походка на света. Оставам с впечатлението, че в следващата секунда ще се преобрази в някакво неотразимо „па дьо дьо” и усещам болка в слабините. Чудя се защо повечето красиви жени се опитват да изглеждат умни. Това определено ги лишава от чар най-вече поради факта, че в редица случаи глупостта е чаровна. След като природата им е дала най-ценното нещо на света – красотата, то интелектът изглежда като патерица за примабалерината от „Болшой театър”. Сещам се за изявлението на професор Шишков, което внася светлина в безветрието със своята потресающа яснота: „Тя беше особено красива, но за сметка на това – умна.”

Окей, засега оставям професора да си почива и тръгвам в друга посока.

Вече споменах, че съвсем наскоро имах на разположение безброй сюжети – един от друг по-екзотични, пък сега нямам. Чудя се какво се е случило; сякаш набързо се изпокриха. Не вярвам причината за това да е хубавият задник на „обект номер едно”, колкото и да е разтърсващ фактът, че обръщам повече внимание на задника, отколкото на интелекта. Но да предположим, че този феномен се дължи на някакви хормонални фактори или може би доктор Фройд разполага с друга теория; това не ми е дадено да зная.

Обстоятелството, че този задник постоянно се разхожда из сънищата ми, дори изглежда усмихнат по особен начин (колкото и безсмислено да звучи хипотезата за един „усмихнат” задник) вероятно загатва мимоходом за някаква прогресираща деменция, но може би Салвадор Дали е пропуснал фатално този момент или може би аз съм го пропуснал от разсеяност. В същото време интелектът, чиито физически параметри още на са измислени, нито се усмихва по особен начин, нито се разхожда из сънищата, каквито и демонстрации да си позволява „обект номер едно” с моите слаби ангели. Така че сори! Няма решение на проблема, но става ясно защо мъжете предпочитат глупавите жени пред умните и това е аксиома.

Та значи, нека продължим нататък.  Точно защото се изпогубиха сюжетите, текстът увисна някак съвсем безпомощно в пространството между първата и втората крачка на „обект номер едно” в момент на отдалечаване. Първа крачка, втора крачка. Първа, втора и т.н. Накрая схващам, че главата ми е изпразнена от съдържание, а образите  придобиват очарованието на усмихващи се сфинксове.

Какво следва нататък ли? Ами нищо. Сега се опитвам да компенсирам липсите с излишъци от друг характер, но те винаги ми се представят под формата на  разтварящи се бедра, съответно вземам на прицел онази нежна заобленост в деколтето, към която посягам мислено преди да успея да се събудя или преди да успея да изтрезнея. Веднага се подразбира, че това не е никаква компенсация, но просто нямам избор. Един колега от нета съумява да изпълни страниците с безброй еротични видения  в съвсем натурален вид, но той си е категоричен талант в тази област. При него почти винаги се срещат тълпи разгонени тийнейджърки, с които нашият герой осъществява всевъзможни коптуси (те ти, значи, сюжета), но при мен подобна картина не се получава. Опитвам се да мина някак без еротика, но „обект номер едно” не ми дава тази възможност.

Не, че не ми дава. Тя дори не знае за какво става въпрос и никак не я интересува, но за сметка на това, мен ме интересува. Значи, хем ме интересува, хем ми се иска да не е така. В този смисъл се изявявам като някакъв прикрит Казанова, чиито любовни инициативи малко излизат от рамките на въображението, но затова пък не е лишен от амбицията да съчинява текстове без еротично съдържание – ама че щурава идея! Излиза, че „обект номер едно” ми пречи да си измислям жени или по-скоро да си измислям текстове, макар че и едното, и другото са от компетенциите на доктор Фройд – тоест –  няма нужда да се отваря прозореца. В един крайно незрим момент пелената пада и това, което успявам да възприема е съвсем виолетово като съдържание; значи имам определена слабост към изявите на Месалина.

Ето я и завръзката: Малко преди полунощ хотелската стая бе посетена от дежурната проститутка; то се случи по време на традиционното напиване след приключване на някакъв поетичен конкурс, от който нямам  спомен. Това е утвърдена процедура, която набира инерция и няма как да бъде пренебрегната. Практикува се открай време при тези поетични конкурси, когато рядко се случва да има поезия, но напивания се организират задължително, значи не се отнася до нищо ново. Горе долу спазен е следният порядък: първо поезията, доколкото я има, след това напиването (винаги го има), след това лягане при чужда жена (респективно чужд мъж) и т.н., но тъй като достъпът до физическата същност на „обект номер едно” е обгрижен с редица забрани, то остават услугите на онази известна фирма „Момичета на повикване”, което след четвъртата чаша не е особено недопустимо. Е да – така е, само че тук ситуацията придоби твърде комплициран вид и очите ми се отвориха широко; дори в един момент, при появата на дежурната проститутка осъзнах, че съм трезвен като краставичка и изобщо няма смисъл да чета евангелието отзад напред, нито пасажи от Кама-сутра, защото се налага да възкръсна преди да съм умрял, освен това малко заеквам. С една дума, оказа се, че дежурната проститутка, която бях повикал среднощ – в часа на четвъртата чаша е самата „обект номер едно”.

Разбира се, не са нужни фанфари, нито салюти в чест на ”Нейно вeличество”; това не е възшествието на Савската царица, нито триумфът на Месалина пред императорската кохорта в онази любовна вакханалия при отсъствието на Клавдий. Само дето заекването се изроди в спонтанна логорея:

-              Вие ли сте била на телефона? Ама че късмет извадих тази вечер!

Обект номер едно, която е достатъчно съобразителна, в първия момент се сконфузи (явно не бе очаквала да попадне точно на такъв клиент), но веднага влезе в релси и реагира хладнокръвно:

-              Бях Ви обещала да направя проверка.

-              Каква проверка? – изглупях аз защото нещо ми се губеше.

-              Веднъж се похвалихте, че сте неотразим в леглото. Именно това трябва да се провери.

-              Аха, аха – вярно така беше, макар че тогава вероятно съм се пошегувал.

-              Явно сте голям шегаджия. А какво, всъщност, очаквахте?

-              Нищо особено. От фирмата „Момичета на повикване” ми съобщиха, че са изпратили своя служителка. Тогава си помислих нещо, но вече няма значение. Щом пристигате Вие, независимо по какъв повод, би трябвало да съм най-щастливият посрещач на планетата.

-              А не сте ли?

-              Съм, разбира се. Дори се опасявам, че мога да се събудя и всичко ще се разпадне с трясък.

-              Не се опасявайте! Този път със сигурност не е сън.

В действителност, изобщо не се опасявах. Дори бих предпочел да е сън. Излъгах, разбира се, че това посещение ме е зарадвало. Никак дори не ме зарадва, най-вече поради констатацията, че „обект номер едно” е обикновена проститутка, каквито и аргументи да извадя против. Нямах обяснение как се съчетават тези метаморфози при нея: от една страна потискащо красива и обезкуражаващо интелигентна, а от друга – труженичка на най-древната професия. Вероятно и тя самата няма подходящо обяснение; дори едва ли е достатъчно намерението да се печелят лесни пари. Още по-стресиращ се оказа фактът, че при това откритие изчезна всякакво желание да търся продължение в леглото, макар че това беше първоначалната ми идея. Ако беше друга жена – обикновена непозната или дори позната, едва ли би възникнал проблем, но в случая ситуацията ставаше все по-задръстена. В един възлов момент, изучавайки собствените си реакции установих, че съм необичайно логичен и все повече склонен към анализи, въпреки завишената алкохолна доза. В мен се бореха две противоречиви становища и аз самият представлявам две непримирими противоположности, нямащи нищо общо с предпочитанието ми да остана неутрален. От една страна лудата радост, че жената, която преобръща сънищата ми в едно непреодолимо хиатуо най-после е тук – само на една крачка и една ръка от докосването, а от друга – ужасяващата покруса, че тя тази изобщо не е тя, а нещо друго, което не мога да възприема. Реагирах по възможно най-идиотския начин, който не се вмества в нито едно от становищата, не е дори компромис:

-              Спомням си, че имахте намерение да прочетете най-новия ми разказ. Ето сега Ви се отдава тази възможност, докато аз приготвя софрата. Ще се наложи първо да отскоча до магазина, за да набавя нова бутилка и още нещо.

За мое учудване, тя прояви интерес:

-              Това е добра идея. Ще го прочета, разбира се, докато чакам. Надявам се новата бутилка да е от онова шотландското питие с онзи красив стар джентълмен на етикета.

Веднага хукнах да изпълня поръчката и, докато се лутах из магазина, онези двамата в мен отново се вкопчиха в лют спор. От една страна ми се искаше да се върна час по-скоро при своята гостенка, а от друга нещо ме караше да се бавя, дори имах усещането, че съм избягал от нея, а бутилката с онзи красив стар джентълмен е само повод за протакане. Джони Уокър, разбира се.

Отседнах за малко на бара, побъбрих с приятели, изпих спокойно една чашка, колкото да ми се избистри мозъкът и той се избистри на часа. Онзи, който настояваше да се върна бързо в края на краищата надделя и се отправих към хотелската стая почти спринтирайки с бутилка и още нещо.  Задръжките по странен начин бяха изчезнали и влетях в стаята с неподозиран ентусиазъм.

Но изненадите не свършиха до тук и се случи продължение с особен оттенък. Вечерта се оказа пълна с изненади. Стаята беше съвсем тиха и от моята гостенка нямаше никаква следа. Отначало си помислих, че може да е в тоалетната, но не беше. Започнах да нервнича, дори се ядосах и дори ми стана малко криво; къде ли се е запиляла?

После забелязах на масата малко листче, сгънато на две до папката с ръкописа. На него с красив почерк бе отбелязано следното:

„Веднага ми се изясни, че не ме желаете дори в ролята на проститутка, поради което си отивам. Всъщност, аз отпратих дамата от фирмата „Момичета на повикване”, която бяхте ангажирали и, която срещнах в коридора пред стаята. Платих и таксата за вечерта и я отпратих, защото възнамерявах да я заместя в леглото – съвсем безплатно и съвсем неограничено. Хем щяхте да икономисате някой лев, хем можехме да спазим уговорката. Сега съжалявам че го направих; вероятно бихте предпочели проститутката.

Между другото, Вие ми харесахте и новият Ви разказ също е хубав. Определено си личи, че сте се отказали от конвейерната продукция и търсите досег с истинското изкуство. Желая Ви успех. Сбогом!”