Изстрел. И след него нищо.
Изстрел. И след него онази мъничка надежда за по-хубаво начало.
Изстрел. И след него сърцето ми намери всичките си парченца и самичко си се залепи.
Изстрел...
Как исках да ти кажа всички неща, останали неизказани, висящи над бездната между нас... Но не го направих. Не казах нищо. Стоях и се надявах ти да проговориш пръв, ти да кажеш "Съжалявам!", ти да направиш заветната първа стъпка. Но не го направи. Не каза нищо. Стоя и се надява аз да започна.
Знаехме правилата на тази игра. И двамата се бяхме научили да я играем перфектно. Нямаше значение колко болеше, колко думи останаха заседнали в гърлата ни, колко косвени жертви наранихме, колко усилия хвърлихме да раним другия... Нищо от това нямаше значение. Играейки играта, се бяхме превърнали в кукли без сърца.
А бе толкова хубаво когато бяхме "ние", а сега сме "аз" и "ти". Не можем дори и едни кавички да поделим. Превърнахме дните си в безспирна война, забравяйки за всички хубави и мили спомени... Създадохме си ...