- Не закачай жабчето, дете! То може да те прокълне.

     Вече знаех какво значи това. Не харесвах тяхната скокливост. Все ме беше страх да не скочат върху мен. Запомних думите на баба.

     Съпругът ми беше от село на няколко стотици километра от София. Беше завършил в столицата и беше останал на работа тук. А аз бях родена в София и нямах никакви роднини извън нея. Баба и дядо живееха наблизо до града в къща и като дете през ваканциите често бях при тях. После починаха и аз завиждах на съучениците си, когато наближаваше ваканция, че ще ходят на село.

     Селото е хубаво, голямо. Разположено е на южните склонове на Стара планина и по цял ден е огряно от слънцето. Почти всички къщи  са построени откъм северната страна, а пред тях са градините със зеленчуци. Най-накрая са стопанските постройки. Дворовете са големи и в почти всеки има малко лозе.

     Когато Тошо бил на девет години, майка му заболяла лошо, и не могли да я спасят. В суетеното около майката, не забелязали, че детето също не е добре. Взели го в дома си баба му и дядо му по майчина линия, излекували го и той си останал при тях. След смъртта на бабата и дядото за Тошо се грижили трите сестри на майка му, две от които останали неженени, а третата след около десетгодишен брак без деца, се върнала при тях, след като овдовяла. Тези три жени му осигурявали всичко, докато завърши училище, после университет. Много се гордееха с него. Искаха само да не ги забравя. И той винаги им отвръщаше с признателност за грижите.

     Нищо не липсваше в тази селска къща, макар че  нямаше мъж. Тошо им помагаше, участваше в някои ремонти, в обработката на земята, при прибирането на реколтата, но все пак не беше постоянно там. Всичко в двора и дома беше подредено, поддържано. Лелите бяха работливи, спокойни и много се радваха, когато бяхме при тях. Спомням си. Ранна пролет. Още през есента почистили градината, наторили я, прекопали я и сега тя беше изпръхнала след стопилия се сняг - пръстта сипкава и мекичка, мекичка... Сигурно това привлече дъщеря ми, която тогава беше малко над две години, да влезе в нея, да закрещи от удоволствие и да обикаля в кръг. Извиках й да излезе, да не съсипва труда им, а те щастливи стоят отстрани, смеят се, радват й се: "Остави детето! Нека гази. Пак ще го прекопаем. У-у, я как хубаво гази. Гази, гази, бабиното, не бой се!".

     След време лелите си отидоха една по една - първо най-възрастната, после тази, родена след нея и последна - най младата. Ходихме още две години през лятото сами, но вече не беше същото.

     В края на месец август през втората година се приготвихме за връщане - за работа, за училище. Прибрахме всички по двора, затворихме врати, прозорци. Когато Тошо слезе да затвори последната врата на приземната стая, в краката му се засуети малко жабче. Предупредих го да внимава да не го затвори и той опита, но не успя да го прогони. Търсихме, размествахме, но времето за автобуса наближаваше, а ако закъснеехме, можеше да изпуснем влака, и той ме успокои, че нито вратите, нито прозорците се затварят плътно, така че то все ще се измъкне някак. Тръгнахме. Известно време се сещах за жабчето, после го забравих.

     През зимата Тошо изкара тежък грип с усложнения. Един антибиотик, втори антибиотик. Получи възпаление на сърдечната обвивка, а после и бронирано сърце. Планираха операция, той се влоши и я отложиха. Когато го стабилизираха, не успяха да го вместят във времето за операции и той почина.

     След около година трябваше да отида да видя какво става с къщата. Да платя данъци, да направя първи стъпки за продажбата й. Ако останеше без обитатели, щеше да почне да се руши. Сестра ми обеща да дойде с мен. По това време получих писмо от моя близка от Никарагуа. Беше женена за наш съсед. Сега беше в родината си заради тежко заболяване на майка си. Изразяваше ми съболезнования, разказваше ми за техните здравословни проблеми. И нещо, което ме изненада. Там имала гледачка, на която вярвала. Наскоро ходила и след като тя свършила каквото имала да каже за тях, й казала, че има близка приятелка на много далечно разстояние, която е имала тежка загуба. Да й каже, че в една къща има нещо умряло - куче, котка, птица..., да го намери, да го увие в нещо и да го изхвърли далеч от мястото, където тя може да стъпи след време. И още - да измине три пъти разстоянието от входната врата на дома до изходната врата на двора и да поръси с вода, после да направи същото с ориз.

     Пристигнахме със сестра ми и решихме все пак да потърсим. Не бях уверена, че ще намерим нещо - в една селска къща има толкова места, до които не можех да стигна: мазета, тавани, килери, килерчета, пещ...

Вече се бяхме отказали, когато се сетих за жабчето. Имахме повече време - разместихме в стаята вещите и го открихме в един ъгъл под голямо легло. Изсъхнало. Увих го в хартия и тогава реших да направя и другия ритуал, за който гледачката беше казала.

     Когато си тръгнахме, не посмях да го изхвърля никъде в селото, нали щях да се връщам. Не го изхвърлих и от автобуса - пак щях да минавам по този път. На ж.п. гарата видях в глух коловоз, обратен на нашата посока, товарен влак, който кой знае откога стоеше там и кога щеше да бъде изтеглен, и хвърлих пакетчето върху един нисък вагон, пълен с чакъл. Тръгнахме към перона и казах на сестра си: "Е, сега какво? Ако от тоя чакъл направят тротоарни плочки и аз мина по тях...". Тя само се засмя.

     Минаха повече от десет години. В квартала, в който живея имаше огромно пространство с отдавна занемарени складове. Разрушиха ги, разшириха булеварда и издигнаха много нови магазини. Около тях направиха чудесни широки тротоари. После се сетиха да вдигнат високо светещо рекламно пано и разбиха около десет квадратни метра от плочките точно между светофарното кръстовище и трамвайната спирка.  Дълго не го оправиха. Гледах как трудно стъпват хората по тях, за да стигнат до спирката. Наложи ми се и на мен да мина - от плочка на плочка, ха наляво, ха надясно, подхлъзнах се, паднах и извадих  дясната ръка от ставата на рамото. В "Пирогов" я наместиха, направиха ми снимка, превръзка и ми казаха, че след двадесет дена ако няма проблеми, ще я свалят.

     Сега съм вкъщи. Седя, лежа - все наляво. Чета, гледам телевизия, слушам музика. Дремя. През главата ми минават мисли - скачат в миналото, в бъдещето. Сетих се за думите на баба ми, за моята мисъл за плочките, за жабчето и неговата клетва... И се питам: има ли нещо вярно в думите, преминали през толкова поколения и в резултат на какво са те - на невежество или на опит? Не знам. Наистина не знам.