Жадният

   Народен човек беше дядо ми, та обичаше и ракийка да си попийва. Всяка година почервенееше ли сливата, хубаво като натежи, зарязваш всичко и идвай да друсаме, та гледай после какви ферментации, какво чудо... Винаги помагах на стария, и сливата отръсквахме, и гроздето обирахме. Плодът се събира в големите бурета, отделя се малко за компот, за зор-заман, както се вика, и се почват сметките - колко захар да сложим, колко дни ще бъркаш, на какъв въздух трябва да престои, та дорде стане лютийката.  „Хубава ракия не всеки може да направи! Иначе реда всички го знаят!“ - редеше дядо и се смееше. Аз лично не съм много по тез традиционни занимания, но обичах да му помагам. И му берях плода, и дърва му пренасях, а като се поизпотя ще ми кресне да се наметна с нещо. Патил е старият, все си мислех, щом така настоява. То, че лесно се изстива, така е, ама кога си по-млад кръвта ти ври, та за изстиването ли ще мислиш първо? Бая пукница се направи през годините. Вечер старият си сипе в една чашка и муца туршийка. И така, доде изгледа новините и спортните канали. Друго не му трябваше. Аз, седна някой път при него, изям му карфиола, изям си и вечерята, пък като ме хванат карастанчовите, място не мога си намеря, а той продължава кротко да си мези и да си мези... Голям покой, голям мир. И като се сетя хубаво ми става...
    Дядката, обаче, след някоя-друга година ни напусна. Мъка и чернило пред очите. Що рев изревах, само аз си знам. Отиде си старият, ракията му остана, та я преляхме в големи шишета по десет литра и хайде в таванското горе. Сипваме си само по празници, и то по тез семейните като Рождеството и Въскресението, че му бяха любими - нали се събираме всинца. И сватба правих, не я пипнахме ракията му. Друга имаше.
   Та дойде и таз година ред да запалим бъдника и да седнем на маса. Цялата фамилия сме - майки, бащи, баби, стринки, чичовци, братовчеди, а бе всичките! Страшно ядене, страшна трапеза. Сетихме се тогава да си сложим и от дядовата лютня да почетем покойника, хем. Мен пратиха в таванското да пресипя от голямата бутилка в по-малка. И да видиш настроение след това! Аз самият си сипах три пъти. Пийваме, смеем се, по едно време и подаръци си разменяме. В нашата къща така правим от край време - подаръците още на Бъдни вечер се раздават, кога сме всички. Пък и на другия ден, по Коледа, имаме рожденик - друг повод се празнува. И гледаме по едно време, бутилката на привършване, а на никой не му се става от масата. Хайде, отново мен пратиха към таванското. Качвам се горе и какво мислиш - очите ми ще изскочат, седя и се чудя, голямата бутилка празна. Уж затворена, сам преливах от нея по-рано, сега празна. Брей, викам си, магия ли е, какво е, а пък не вярвам в такива неща, мама му стара! Слизам при другите и им разправям, не вярват. Качиха се един-двама от по-възрастните в родата, връщат се, чудят се и те, не знаят! Разбутахме се из къщата, да не би някой да е влизал, то по празници стават такива неща, ами колко хора обраха - все това слушам. И нищо! Седнахме пак на масата, постихнахме. Бабата по едно време се обадя:
- Да знаете, само Милко ще е... - демек дядката, - Жаден е!
   И всички се умълчаха, току прокарат по един пръст под очите, а стрината даже сипа върху килима малко от спирта: „Да пийни, да пийни!“ -вика. Честно да си кажа, по гърба ми всичко настръхна. Все едно го усетих сред нас. Поразприказвахме се пак криво-ляво, ама не върви, па станахме да си ходим да спим. Кой какво си е мислил, не мога да кажа, ама аз цяла вечер не мигам. Имах особено силна връзка със стария, та май и още я имам...
   Мина се нощта на чудесата, събудихме се всички, кой преял, кой препил, седнахме да се погледаме заранта. И какво се разприказвахме, пак до онова празно шише стигнахме. Викам си, я да ида пак да погледна, акъла ми не го побира! Качвам се горе, седи си там празно. Вдигам го да разгледам по на светло, пък като се пляснах по челото, сътресение получих. Шишето с дупчица на дъното, като да е пробито с ножче. И като погледнах нагоре към суджуците, единият виси наръфан. Ето каква била работата. Светна ми. Някоя гадинка се намърдала да живее на тавана, мишчица ли е, плъх ли е, кой ти знае... Пирувала и тя нощеска. И тъй се разкри мистерията. Иначе баба бе разказала вече в махалата за "жадния". Но нищо! Поне и този светъл празник не мина без него... Да му е мир на душата...