Народен човек беше дядо ми, та обичаше и ракийка да си попийва. Всяка година почервенееше ли сливата, хубаво като натежи, зарязваш всичко и идвай да друсаме, та гледай после какви ферментации, какво чудо... Винаги помагах на стария, и сливата отръсквахме, и гроздето обирахме. Плодът се събира в големите бурета, отделя се малко за компот, за зор-заман, както се вика, и се почват сметките - колко захар да сложим, колко дни ще бъркаш, на какъв въздух трябва да престои, та дорде стане лютийката. „Хубава ракия не всеки може да направи! Иначе реда всички го знаят!“ - редеше дядо и се смееше. Аз лично не съм много по тез традиционни занимания, но обичах да му помагам. И му берях плода, и дърва му пренасях, а като се поизпотя ще ми кресне да се наметна с нещо. Патил е старият, все си мислех, щом така настоява. То, че лесно се изстива, така е, ама кога си по-млад кръвта ти ври, та за изстиването ли ще мислиш първо? Бая пукница се направи през годините. Вечер старият си сипе в една чашка и муца ...