Докато седя на спирката, до мен на пейката се настанява някаква жена. Аз съм се зачела в сборниче криминални разкази от някакъв поляк, когато жената ме пита кой номер е наближаващият автобус. Отговарям ѝ.

Има - няма минута - две и пак същата работа. Кипва ми лекичко отвътре. Какво се е скрила зад тия черни очила в тая тъмница, вместо да си сложи диоптрични, както съм направила и аз. Въпреки, че не се харесвам! Все пак отговарям и този път учтиво и си казвам, че от три възможни автобуса не е възможно да ѝ трябва точно този, който все още го няма. Да, ама не!

И на този не се качи!

Слад малко жената, явно подушила, че за малко да я насмотам, ми казва:

- Извинявам се много за  безпокойството, - до тук добре! - но можете ли да ми кажете, когато дойде седемнайската?

Изсумтявам едно “да” и си викам на ум: “Абе, тая да не е…”, но преди дори да си довърша мисълта, моята нова познайница казва:

- Да! Сляпа съм.

Ходи сега разправяй, че ти не си като всички останали говеда, ама си имала три контролни плюс реалнатата опасност да те барнат по другите предмети, че не си им отдала достойна почест.

Извинявам се пак и ѝ казвам, че изобщо не ѝ личи. Е, стига да не пита за номера на автобуса , разбира се. Усмихвам се мило и в същия момент ми минава през главата: “Не, че ще те види, ама…”. Да, но жената пак ме шашва, защото някак-си разбра, че се опитвам да замажа положението. Тя отново се усмихва и казва:

- Ти си мило момиче. - пауза - Искаш ли да ти кажа как загубих очите си? - пита тя и без да дочака моя отговор започва:

- Когато бях малка често ме оставяха за цялото лято на село и понеже баба ми не можеше да остави полската си работа заради мен, ме взимаше със себе си на бостана. Там ме настаняваше или под някой орех, или в порутената колиба на нощния пазач.

През едно - трябва да съм била 6-7 годишна, баба ми ме викна да ѝ занеса вода, че била много прежадняла. Когато излезнах със стъклената бутилка, която стиска с две ръце, защото се беше запотила, видях слънцето.

Ох, не! Това прозвуча сякаш съм го видяла за пръв път - поклати недоволно глава жената. - Имах предвид, че го видях с други очи - поклати отново глава и продължи:

- Слънцето тъкмо се беше навело на запад. Значи да е било към 5-6 часа. Точно под него имаше облаци, които лежаха доста ниско и успоредно над хоризонта. Най-интересното беше, че се виждаха лъчите на слънцето. Не както ги рисувахме в забавачницата, а плътно един до друг. Минаваха зад облаците и когато отново можеха да се видят бяха като гъсторазположени солети. Аз си спомням, че първо тях видях и когато ги проследих с поглед, попаднах точно в центъра на слънцето. До тогава не бях виждала нещо толкова бяло. Ярко бяло. Чак очите да те заболят. Сякаш гледаш в нищото.

- Бялото преливаше на талази, на талази и сякаш ставаше много бледно жълто. Може би от очите ми се е струвало, че центърът на слънцето прелива, а може и така да е. Не знам! - тук тя направи пауза и пак се позасмя с онази нейна усмивка - нещо като умиление и съжаление в едно - и каза:

- Колко време съм стояла да гледам като погълната не помня, но баба ми, която все още чакаше жадна, явно ме е видяла как стискам с две ръце мократа бутилка и гледам прехласнато слънцето и ми извика:

- Миме, бре сине, немой гледа слънцето, че ще ти се опекът очите, бре чедо! Я к’ви сълзи са ти текнали. Чак до брадата.

Сляпата жена отново се усмихна и продължи разказа си:

- Наистина беше така. Не само до брадата ми бяха стигнали, ами и блузата ми беше намокрена. Едва откъснах погледа си от слънцето. Чудех се как до сега не съм се вглеждала в него.

Хм, детински работи! Всички си мислят, че са открили Америка.

Оттогава насетне често гледах в центъра на слънцето. Това не е като да гледаш слънцето, а да гледаш вътре в него и, сякаш, през него.

Жената помълча и пак продължи:

- Родителите ми много ми се караха. Щяла съм да си изгоря очите, да си увредя зрението, да нося очила - това беше най-голямата заплаха. Нямаше да ме разберат. Продължих да гледам през слънцето. Макар и тайно, винаги, когато не можеха да ме хванат.

Един ден, пак тъй на село, на бостана, докато гледах как се разлива бялото в слънцето, започнаха да ми се  появяват черни петна. Мислех си, че ще ми мине. Мина ми, но за кратко.

Постепенно черните петна ставаха все повече и повече. Родителите ми разбраха, едва когато получих двойка в училище и госпожата установи, че не е от незнание, а от това, че не виждах почти нищо.

Докато се изясни въпросът, дали да ме заведат на лекар или да ме накажат първо, съвсем спрях да виждам.

Когато лекарят каза, че ретината на очите ми е изгоряла от лъчите, майка ми каза:

- Видя ли? Аз какво ти разправях.

С тези думи разказът ѝ завършва. Двете мълчим известно време, докато тя не проговаря:

- Струва ми се, че чух да минават два автобуса, докато говорех.

- Не исках да ви прекъсвам - казвам аз.

Тя предлага да вземем такси и да си разделим парите, а ако нямам, няма проблем. Съгласявам се, защото другият вариант е да си ходя пеша. След малко спирам едно такси. Качваме се. Решаваме първо да оставим мен, тя да продължи.

През целия път в главата ми се върти като конска муха да я попита, дали не съжалява. Най-накрая, малко преди нас, събирам достатъчно смелост.

Жената мълчи известно време, обръща лицето си към мен и казва:

- Единствено за това, че не мога да го видя пак.