Облаците плътно покриваха небето и не позволяваха на нито един лунен лъч да се спусне над града. Едрите дъждовни капки се сипеха над глухата уличка.

В мрака на тази малка уличка, без нито една здрава лампа, освен дъждът се чуваше и тракането от женски токчета. Съвсем бързо тропаха, без да спират вървяха все напред в мрака към ярко розовия неонов надпис в дъното на уличката „хотел”. Самата притежателка на тези токчета – Розана беше с размазан грим, скъпите и дрехи бяха прогизнали и полепнали по нея от дъжда, но когато излизаше от къщи въобще не се сети да си вземе чадър, а и нямаше време за това. За нея се бе случило нещо страшно, което много я изплаши и обърка – съпругът ù беше изчезнал от два дни и тази сутрин Розана получи писмо, в което искаха откуп. Тя набързо събра сумата и се запъти към уреченото място – хотелът в дъното на тази уличка, стая 105.

В мрака от Розана се изтръгнаха няколко псувни, съвсем неприлично за една дама, но тя вече нямаше нерви да спазва благоприличие. Токът на едната ù обувка се бе счупил. Без да спира да върви, тя откърти и другия, докато стискаше в ръка тежкото куфарче с откупа. Тракането на женски токове заглъхна, след малко една мокра, уморена и леко прегърбена от умора  женска фигура се появи пред хотела.

Влезе в фоайето и, без да спира, се заизкачва по стълбите към стая 105. По пътя към стаята се търкаляха празни бутилки, боята по пожълтелите стени някога бяла, а сега по–скоро кафеникава и на петна, се лющеше. На места дори липсваха части от мазилката. В един ъгъл имаше мъртъв, вмирисан, грамаден плъх. Повечето лампи бяха изгорели, а тези които светеха бяха съвсем слаби и недостатъчни.

Розана накрая стигна пред стая 105 и почука на мръсната, зеленикава врата, която изкърца и зейна. В стаята също беше тъмно. Тя стисна куфарчето в ръка, пристъпи напред и в мрака на стаята потърси ключа за лампата. В същия момент Розана почувства силна, пареща болка в тила и мракът стана още по–гъст.

Розана се строполи на земята и, ако беше жива, щеше да види нещо странно – собственият ù съпруг проверяваше дали е жива. Той риташе с крак отпуснатото ù тяло, докато се подпираше спокойно на окървавената бухалка, с която току-що беше цапардосал жена си. Когато той се увери, че Розана е мъртва, измъкна от ръката ù куфарчето, което тя дори и в смъртта си продължаваше да стиска, защото то бе за нея  единствената надежда отново да види съпруга си. Само че нещата не стояха, както тя си мислеше. Мъжът ù от години не я обичаше и ù изневеряваше. Въобще не се интересуваше от нея и всеки път, когато я видеше, с досада бързаше да се махне, а през всичките години Розана не спря да го обича. Той знаеше това и много ù се чудеше. В крайна сметка започна да я презира, но не можеше да я напусне, защото  тя беше много богата и го издържаше. Когато задлъжня с много пари заради хазарта, набързо скрои план и пристъпи към действие. Не му беше трудно, защото цялата му дилема се свеждаше до това: той или жена му, която и без това презираше и мамеше от години. Онази вечер не се прибра, а изпрати заплаха на жена си, каза ù, че е отвлечен и я предупреди да не се свързва с полицията,  после си осигури алиби. На другия ден прати писмо за откуп и, когато тя пристигна, хладнокръвно я уби, взе парите, почисти следите си и съвсем спокоен се прибра у дома.

Никой не разбра какво бе извършил с горката Розана. Тя толкова много искаше да го спаси от ужасна участ, но в крайна сметка се получи така, че тя се опита да спаси своя убиец.