РосиДимова (Росица Димова)
103 4601
7 нояб. 2021 г., 23:32

 Женски съдби - трета част 

  Проза » Рассказы
1128 11 31
Произведение от няколко части « към първа част
6 мин за четене

Животът няма кахъри, като река си тече, понякога бързо, понякога едвам. Ама нищо насила не задържа. Туй що е писано да остане в него, като речен камък на дъното задълбава и там стои.

Метеше двора Станулица, а мислите и летяха като лястовици към Делчо. Все по-чужди си бяха, а мъката като жарава стоеше помежду им. Страхуваха се да я разровят, че да не пламне отново огън и да ги изпепелил. Когато затъпче душата на човек на едно място, тогава и болката му се вкоренява. Като троскот избуява, не дава на живота да разцъфти и да плоди в нея.

Ходи Станулица с майка си да преспи на Кръстова гора -  там къде казват, че частица от Христовия кръст е заровена. През дупки тесни и тъмни се провира, билки и илачи вари и пи, ама така и не зачена.

Смали се като врабче младата жена, примири се. Само топлината и ръката на Делчо търсеше. А той все по-студен към нея ставаше. В постелята им сякаш есенна мъгла се спотаи - студена и влажна. 

 

Зачестиха "случайните" срещи на Тяна с младия мъж.  Всяка нощ, на излизане от кръчмата, той я срещаше по пътя си. Вечерницата, като сватовница надничаше отгоре и гледаше задявките им.

Една вечер Делчо не се прибра. Замръкна в чужда къща, под други завивки заспа. 

Плака Станулица, моли Бог да ѝ върне мъжа и любовта, че без любов живее ли се!? Готова бе всичко да търпи, да я хока, ама до него да върви. 

На сутринта свекърва ѝ я извика:

    - Слушай, чедо! Тяна край Делчо се увърта. Цяло село говори. Отваряй си очите и си прикоткай мъжа, че да не станем за резил! Тя кога кучката навири опашка, песовете след нея тръгват. Мъж е - слаб му е ангелът. 

 

Времето минаваше, делеше невестата мъжа си с Тяна. Търпеливо го чакаше, лоша дума не му каза. Всеки обед на нивата му носеше я баница с лапад, я питка със сирене. 

Еди ден , кога плевеше градината, чу през дувара две съседки да си говорят.

    - Чу ли, че Тяна навирила корема? Трудна била.

    - Че от кой? Тя мъж няма!

    - От Делчо, от кой! Той замръква в къщата ѝ .

    - Ей, горко на неговата бездетница! Трябваше с ключ да го заключи, за себе си да го върже!

     - Луда ли си, ма!? Как се запиня мъж!? Туй да не ти е добиче! Не ѝ е било писано с него да живее и това е.

Мъка стисна гърлото на Станулица, като с бодливо въже я стегна. В  миг небето се сгъна, като забрадка от четирите си краища. Стана тъмно пред очите ѝ и в душата.

Вечерта Делчо се прибра умислен, сърцето му на кръстопът - чуди се кой път да хване. 

Гледа той масата, като за празник отрупана, пекана кокошка, блажна баница, нарязана сланина, червено вино... 

    - Стануло, що така си натрупала софрата, да не е празник!? - учудено попита той.

     - За един празник, за друг погребение, мъжо! Обещание ми даде, Делчо, до мен в добро и зло да вървиш, но превърна обещанието си в кал. Ама не ти се сърдя, то нали човек от кал е направен, за туй са му и такива обещанията. При едни са като спечена глина и за цял живот остават, а при други са като тиня -  хвърлиш ли камък, ще те опръска. От кал сме всички, но е различна пръстта ни. Давам ти свободата. Не мога да бъда щастлива, кога ти си нещастен. Тази вечер сме за последно под един покрив, като мъж и жена. От утре пътя в който Господ ни събра, се разделя. Ти ми беше Слънце,  топлеше дните ми, но и ти като него правиш сянка и кога ме остави под нея , душата ми измръзна. -  ковеше думите, като пирони Станулица, опитваше се на тях да закове болката си.

На сутринта, когато слънцето напусна златните си палати и тръгна да се разхожда по небето, Делчо се събуди сам в постелята. Нямаше я Станулица.

Прибра се младата жена в дома на родителите си. Свали черната забратка,  избърса сълзите и затвори душата си в орехова черупка - та никой повече, да не я разбие. Потъна в самота, та да излекува и оглади болката си. 

 

Събра се Делчо с Тяна. Вирна тя глава и  тръгна нагиздена из селото. Като стършел в кошер разбуни всичките хора. Едни я кълняха и жилеха,  други около нея кръжаха и с възхищение я гледаха. 

 

В една тъмна и дълбока нощ в която небето се стелеше като прокъсано платнище, Тяна роди момче. Радост озари къщата им. Делчо като петел в курник обикаляше селото и черпеше всички в кръчмата.

Ама рекъл е народът: няма щастие, кога сториш зло. Няма построено благо върху нечии сълзи. 

Кратко бе радостта в Делчовата къща, след като навърши годинка детето, се разбра че е болно - недъгаво. Хукнаха родителите по доктори и врачки. Много пари изпотрошиха и горчиви сълзи изляха, ама лек не откриха. Когато навърши три годинки, Господ си го прибра. 

Няма по-голямо наказание за родител, от това да надживее детето си.

Озлоби се Тяна. Крещя, проклина... Един ден рошава, сбръчкана и посърнала, като стафида, се спря пред къщата на Станулица. 

      - Ти си виновна, Стануло! Завидя ми на щастието, като залък заседна то в гърлото ти. Знам аз, магия си ми направила!  Да беше мене проклела, не детето ми, бездетнице! Ама на цяло село ще разкажа, че си зла и черни магии правиш. Място тук няма да има за теб, тъй да знаеш! Или ти, или аз! - крещеше като полудяла тя.

Станулица тъжно я погледна, знаеше че има болки дето не се лекуват и като тръни се забиват в душата.

        - Върви си, Тяно! Господ ми е свидетел, че зло не съм направила на никого. Делчо сам дойде при теб, няма защо да те проклинам и мразя. Аз в душата си жлъч не искам, достатъчно ми тежи моята орисията, че и чужда да нося. 

 

Пощръкля Тяна. Разнесе  мълвата из селото, че Станулица с черните сили си има вземане-даване. Взеха да странят хората от нея. Щом я срещнеха глава на другия край обръщаха. 

Заживя Станула в мълчание и самота. Потъна в работа по къщата и нивата. А времето се търкаляше, оставяше белезите си по снагата, по красивото ѝ лице и по душата. 

Да живее човек в мъка не е лесно, сила се иска. Едни тя прави по-жилави, а други ги разяжда. 

Полепна мъката в душата на Тяна, като черна смола, лепне и се разтяга горчилката, а тя я дъвче и превръща в озлобление.  Пуснеш ли злото в сърцето си , завяхва. Първо то се разболява, а после идва ред и на тялото.

Легна болна. Залиня. 

Един ден Делчо потърси помощта на същия ходжа, при който преди време ходиха родителите на Станулица.

     - Не мога да помогна на жена ти, Делчо! Черна мъгла над нея се стели, а тая мъгла тя самичка си е изтъкала. Забъркала се е с черните сили, душата си на тях е продала, а сега плаща дълга си. Понякога и Всевишният не може да поправи грешките ни. Само искрено разкаяние и прошката ще поставят Божията везна в равновесие.

Прибра се той смазан и объркан. Гледа гаснещата като свещица Тяна, а сърцето му пълно с жалост - за нея, за Станулица, за двете му отишли си без време деца и за себе си. 

Само с любовта може да лекува, ама  понякога любовта и погубва.


Следва

» следваща част...

© Росица Димова Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря, Ани! Извини ме за късния отговор!
  • Рядко ми се случва да чета толкова безпреградно, само с усещане и прочетеното да ме накара да настръхна.
  • Злобата и завистта винаги са ми били интересни, Краси! Как човек може да живее с тях !? Благодаря, че прочете и разбра!🍀🌹
    Скити, винаги много се радвам на присъствието ти! Благодаря!🍀🌹
    Иржи, имаш голямо сърце! Коментарите ти са радост за мен!🍀🌹
  • И доброто и лошото се връщат като бумеранг при създателя си! Така изливаш съдбите на героите си, Роси, толкова житейски описани, че неусетно ставаш съпричастен- хулиш едната, съчувстваш на другата!...Стилът ти няма грешка, въпреки тъжната тема- лесно се чете...Дано тя не се изчерпа и още събития да спретнеш...А защо не и хепи енд?! Ми, то аз съм била коментирала, но значи много ме вълнува разказът ти и пак си го прочетох....
  • Роси, изчетох и трите части на един дъх! Невероятен разказвач си! Талант си, Роси, не спирай да пишеш!
  • "лепне и се разтяга горчилката, а тя я дъвче и превръща в озлобление" това е една особена специфика на характера- като е кофти да вземе да го разтяга докато стане още по-кофти; да бъдеш жертва, да страдаш, да те съжаляват; като е хубаво да не се казва, че завистта дебне, но като е лошо- да му се издигне паметник.. Много хубаво пишеш, Роси! С нетърпение чакам следващата част. Изкусно си загатнала светлините и сенките на основната линия в разказа.
  • Благодаря, DPP( SMooth)!
  • Има си хора с късмет, а други все с мъка в сърцето си лягат.
    Трудно се пише за такива съдби, но пък ми харесва колко образно и богато разказваш!
  • Жабокът (ВИ), благодаря! 🍀
    Пепи, радвам се, че така съм ти въздействала! Благодаря!🌹🍀
    Наде, благодаря за прочита!🌹🍀
    Димитър,благодаря! 🍀
    Дейка, благодаря, че огря страничната ми!
  • Магия си, Роси!!!
  • Страхотно! Интересно повествование. Типични герои , но и с индивидуални черти. Психологически мотивирано поведение. Изобщо всичко си е на мястото.
  • Нямам думи.
  • Следя и чета с бучка в стомаха, няма какво да коментирам.
  • Роси, наистина пишеш за удоволствие и с написаното доставяш удоволствие на четящия.
  • Иржи, разсмя ме. Почнала съм да го усуквам! 😁Благодаря ти!🍀
    Вале, добре си ми дошла! 🍀
  • Прекрасно написано! ❤❤❤
  • Росиии, все ми се иска някакъв хепи енд, а то върви към гибел, но такъв е животът! Не винаги е така, както ни се иска!...А не можеш ли да го "засучеш", някак накрая, изненадващо?...И всички...бам, ще си отдъхнат!!
  • Благодаря, Кате! Искрени поздрави и за теб! 🍀
  • Роси, чудесно си го написала. Въздействащо и реалистично. Разбираш човешката душа.
    Най-сърдечни поздрави. 🙂
  • Благодаря, Вики!🍀
    Ирка, 😁 никаква жал! Благодаря ти!🍀
    Мари, Благодаря за топлината и стимула, който ми даваш! ❤🍀
    ЕйКей, все още не му е дошло времето! Знаеш , че ми просто хоби! ❤🍀
    Благодаря, svetlitchka!🍀
    Генек, много си прав! Благодаря!🙂🍀
    Лина, радвам се, че си тук! 🍀
  • Следя.
  • Натам?
    Частите на женските съдби са различни поради ъгломерите на различните мъже.
  • Роси, много майсторски ни държиш в напрежение. Продължавай. 😮
  • Точно автентичният цвят на езика ти ме грабна, Роси! 👏 Няма нищо притурено, всяка дума тежи на мястото си и изгражда пълнокръвни, запомнящи се образи!
    Толкова много искам да държа в ръцете си твоя книга!✏️😍
  • Хубаво, хубаво, но тъжно.
    А ти давай нататък, не ни жали🙂
  • Следя. Много майсторски разказваш!
  • Благодаря, Младен! Човек рано или късно заплаща за стореното зло! Мъжете са със слаби ангели, жените със слабо сърце! 🙂🍀
    Миночка, казват, че колкото повече време минава от изпратената негативна енергия, толкова с по-голяма сила тя се връща при подателя. Благодаря ти, че винаги имаш време за мен!🌹🍀
    ЕйКей, нямам време да чета и пиша напоследък, крада по-малко от съня си, за да имам възможност да го довърша! Благодаря за топлите думи! ❤🍀
    Таня, хубаво е да чуя това от разказвач, като теб! Благодаря!🌹🍀
    Петър, прав си, няма добро без зло, праведник без грешник! Благодаря ти! 🍀
  • Роси, и тази част много ми хареса, прекрасно разказана и с докосване до душите на героите ти...Но, както се казва, винаги е необходим един грешник, за да видим колко сме праведни...
    Чакам с нетърпение следващите части....
  • Браво, Роси, много хубаво пишеш!
  • Има много мъка и скръб, наранени сърца и онази мисъл, за магията, която владее сърцето! Когато направим, на някого зло, неминуемо животът ще ни го върне и то удря в най-милото! Насладих зе Роси и чакам с нетърпение продължението!
  • Повдигаш въпроса за възмездието с тази чудесно написана част, Роси. Разбира се не винаги възмездието идва толкова бързо. Истината е, че мъжете на знаят какво искат, а жените искат онова малкото, което животът никога не дава.
    Поздравление!
Предложения
: ??:??