Женски съдби - трета част

Животът няма кахъри, като река си тече, понякога бързо, понякога едвам. Ама нищо насила не задържа. Туй що е писано да остане в него, като речен камък на дъното задълбава и там стои.

Метеше двора Станулица, а мислите и летяха като лястовици към Делчо. Все по-чужди си бяха, а мъката като жарава стоеше помежду им. Страхуваха се да я разровят, че да не пламне отново огън и да ги изпепелил. Когато затъпче душата на човек на едно място, тогава и болката му се вкоренява. Като троскот избуява, не дава на живота да разцъфти и да плоди в нея.

Ходи Станулица с майка си да преспи на Кръстова гора -  там къде казват, че частица от Христовия кръст е заровена. През дупки тесни и тъмни се провира, билки и илачи вари и пи, ама така и не зачена.

Смали се като врабче младата жена, примири се. Само топлината и ръката на Делчо търсеше. А той все по-студен към нея ставаше. В постелята им сякаш есенна мъгла се спотаи - студена и влажна. 

Зачестиха "случайните" срещи на Тяна с младия мъж.  Всяка нощ, на излизане от кръчмата, той я срещаше по пътя си. Вечерницата, като сватовница надничаше отгоре и гледаше задявките им.

Една вечер Делчо не се прибра. Замръкна в чужда къща, под други завивки заспа. 

Плака Станулица, моли Бог да ѝ върне мъжа и любовта, че без любов живее ли се!? Готова бе всичко да търпи, да я хока, ама до него да върви. 

На сутринта свекърва ѝ я извика:

    - Слушай, чедо! Тяна край Делчо се увърта. Цяло село говори. Отваряй си очите и си прикоткай мъжа, че да не станем за резил! Тя кога кучката навири опашка, песовете след нея тръгват. Мъж е - слаб му е ангелът. 

Времето минаваше, делеше невестата мъжа си с Тяна. Търпеливо го чакаше, лоша дума не му каза. Всеки обед на нивата му носеше я баница с лапад, я питка със сирене. 

Еди ден , кога плевеше градината, чу през дувара две съседки да си говорят.

    - Чу ли, че Тяна навирила корема? Трудна била.

    - Че от кой? Тя мъж няма!

    - От Делчо, от кой! Той замръква в къщата ѝ .

    - Ей, горко на неговата бездетница! Трябваше с ключ да го заключи, за себе си да го върже!

     - Луда ли си, ма!? Как се запиня мъж!? Туй да не ти е добиче! Не ѝ е било писано с него да живее и това е.

Мъка стисна гърлото на Станулица, като с бодливо въже я стегна. В  миг небето се сгъна, като забрадка от четирите си краища. Стана тъмно пред очите ѝ и в душата.

Вечерта Делчо се прибра умислен, сърцето му на кръстопът - чуди се кой път да хване. 

Гледа той масата, като за празник отрупана, пекана кокошка, блажна баница, нарязана сланина, червено вино... 

    - Стануло, що така си натрупала софрата, да не е празник!? - учудено попита той.

     - За един празник, за друг погребение, мъжо! Обещание ми даде, Делчо, до мен в добро и зло да вървиш, но превърна обещанието си в кал. Ама не ти се сърдя, то нали човек от кал е направен, за туй са му и такива обещанията. При едни са като спечена глина и за цял живот остават, а при други са като тиня -  хвърлиш ли камък, ще те опръска. От кал сме всички, но е различна пръстта ни. Давам ти свободата. Не мога да бъда щастлива, кога ти си нещастен. Тази вечер сме за последно под един покрив, като мъж и жена. От утре пътя в който Господ ни събра, се разделя. Ти ми беше Слънце,  топлеше дните ми, но и ти като него правиш сянка и кога ме остави под нея , душата ми измръзна. -  ковеше думите, като пирони Станулица, опитваше се на тях да закове болката си.

На сутринта, когато слънцето напусна златните си палати и тръгна да се разхожда по небето, Делчо се събуди сам в постелята. Нямаше я Станулица.

Прибра се младата жена в дома на родителите си. Свали черната забратка,  избърса сълзите и затвори душата си в орехова черупка - та никой повече, да не я разбие. Потъна в самота, та да излекува и оглади болката си. 

Събра се Делчо с Тяна. Вирна тя глава и  тръгна нагиздена из селото. Като стършел в кошер разбуни всичките хора. Едни я кълняха и жилеха,  други около нея кръжаха и с възхищение я гледаха. 

В една тъмна и дълбока нощ в която небето се стелеше като прокъсано платнище, Тяна роди момче. Радост озари къщата им. Делчо като петел в курник обикаляше селото и черпеше всички в кръчмата.

Ама рекъл е народът: няма щастие, кога сториш зло. Няма построено благо върху нечии сълзи. 

Кратко бе радостта в Делчовата къща, след като навърши годинка детето, се разбра че е болно - недъгаво. Хукнаха родителите по доктори и врачки. Много пари изпотрошиха и горчиви сълзи изляха, ама лек не откриха. Когато навърши три годинки, Господ си го прибра. 

Няма по-голямо наказание за родител, от това да надживее детето си.

Озлоби се Тяна. Крещя, проклина... Един ден рошава, сбръчкана и посърнала, като стафида, се спря пред къщата на Станулица. 

      - Ти си виновна, Стануло! Завидя ми на щастието, като залък заседна то в гърлото ти. Знам аз, магия си ми направила!  Да беше мене проклела, не детето ми, бездетнице! Ама на цяло село ще разкажа, че си зла и черни магии правиш. Място тук няма да има за теб, тъй да знаеш! Или ти, или аз! - крещеше като полудяла тя.

Станулица тъжно я погледна, знаеше че има болки дето не се лекуват и като тръни се забиват в душата.

        - Върви си, Тяно! Господ ми е свидетел, че зло не съм направила на никого. Делчо сам дойде при теб, няма защо да те проклинам и мразя. Аз в душата си жлъч не искам, достатъчно ми тежи моята орисията, че и чужда да нося. 

Пощръкля Тяна. Разнесе  мълвата из селото, че Станулица с черните сили си има вземане-даване. Взеха да странят хората от нея. Щом я срещнеха глава на другия край обръщаха. 

Заживя Станула в мълчание и самота. Потъна в работа по къщата и нивата. А времето се търкаляше, оставяше белезите си по снагата, по красивото ѝ лице и по душата. 

Да живее човек в мъка не е лесно, сила се иска. Едни тя прави по-жилави, а други ги разяжда. 

Полепна мъката в душата на Тяна, като черна смола, лепне и се разтяга горчилката, а тя я дъвче и превръща в озлобление.  Пуснеш ли злото в сърцето си , завяхва. Първо то се разболява, а после идва ред и на тялото.

Легна болна. Залиня. 

Един ден Делчо потърси помощта на същия ходжа, при който преди време ходиха родителите на Станулица.

     - Не мога да помогна на жена ти, Делчо! Черна мъгла над нея се стели, а тая мъгла тя самичка си е изтъкала. Забъркала се е с черните сили, душата си на тях е продала, а сега плаща дълга си. Понякога и Всевишният не може да поправи грешките ни. Само искрено разкаяние и прошката ще поставят Божията везна в равновесие.

Прибра се той смазан и объркан. Гледа гаснещата като свещица Тяна, а сърцето му пълно с жалост - за нея, за Станулица, за двете му отишли си без време деца и за себе си. 

Само с любовта може да лекува, ама  понякога любовта и погубва.

Следва