Жестока красота

Всяка секунда угасва като свещица по един човешки живот от анорексия и булимия...

Знаете ли какво е чувството на непотребност, на нищожност, неоцененост, неразбраност? Именно затова започва не само моята история, но и на стотици млади хора  като мен, защото умишлено ни се натрапват  постановки за човешкия идеал и ние започваме да му подражаваме сляпо...

Та кои сме ние, че  ще заставаме невъоръжени, с голи гърди пред съзидателната сила на природата... От кал ни изваяха различни, вляха ни души, за да отразяваме като в спектър  светлината на небесното...

Комерсиалността на времето ни наложи  жалони, ограбващи душевните ни простори...

Идеалът ни затвори в оковите на първичното, на онази измислена красота и изящност ,които даваше плътта... Примамливо беше външното, онази податлива на тлен обвивка от човека... Подпорите на вътрешния свят станаха отживелица... Човешките същества приеха да изгубят себе си в тичане по онзи идеал... Идеалът, който угасяше свещицата на живота...

...

Познавахме се отскоро. Младостта ни накара да повярваме във възвисяващата сила на любовта... Чрез всеотдайността си и тихата преданост, доказвах чувствата си.

Но днес като че ли духовното нямаше стойност...

- Виж, тази изглежда много добре! - сочеше съпругът ми  някоя снимка на  силно гримирана актриса или кокалеста манекенка.

Аз се усмихвах болезнено... Бунтувах се вътрешно срещу наложените ни норми за красивата физика... Смятах за глупави всички онези уж идеални примери за съвършенство... Но под влияние на натрупаните в съзнанието ми намеци, аз реших, че онази красота на идеала може да бъде и моя... Успях да се оплета в безмилостната паяжина на смъртта... Нямаше изход... Имах усещането, че се   не съм потребна на никому, желаех да ме няма... Вътре в мен се зародиха натрапчиви мисли, че ако отслабна, ще се случат определени неща, например: ще бъда по-щастлива, ще съм по-харесвана, животът ми ще се промени в положителна насока.

Теглото ми рязко се понижи. Гладувах. В огледалото обаче не виждах онзи идеал, който налагаха обществото и медиите... По възглавницата си  намирах снопчета коса, но съпругът ми не знаеше... Криех, че не се храня редовно...

Критикувах се постоянно, сменях настроенията си, не виждах, че съм станала прекалено слаба... Зачестиха и припадъците... Не само физически отслабнах... Срутиха се принципите, на които разчитах... Проявих малодушие... Позволих на жестокия начин за постигане на красота да ме ограби, да ме обезстойности като личност... Не осъзнавах, че вървя към своя край... Смъртта не означаваше нищо, защото привидно се чувствах щастлива. Знаех, че  когато съпругът ми се върнеше от чужбина, аз щях да изглеждам като онези еталони от списанията, киното, интернет пространството. Той се върна...

Намери ме  припаднала на пода... С мен бе почти свършено...

- Какво си направила? - питаше  полугласно със сълзи в очите той.

Притискаше обезличеното от гладуването тяло към гърдите си. Сякаш не можеше да ме познае.

- Сега и аз изглеждам добре, нали? Като от списанията...

Виждах в очите му сълзи, болка, вина. Той знаеше, че косвено ме е убил. Сърцето му биеше до пръсване...

- Обичах те такава, каквато беше преди! Обичах усмивката и топлината в очите ти, а сега ги няма... Защо се предаде? Защо реши да преследваш идеалите, те са без значение... Те нямат като твоята душа! Защо се изгуби в бездушния им свят?

Твърде късно осъзнах, че не по този жесток спрямо тялото начин можеш да докажеш стойността си... Само това, което носим като код вътре в душите си, то може да ни утвърди, да заличи чувството на ненужност, на непотребност... Преодоляването и разбиването  на идеала е в самите нас...

Само разбирането и на различния би ни измъкнало от ада на  противоречивото лутане...

...

Дъждът почукваше тихо по стъклата  и по первазите на болничната стая. Часовникът на стената сънено отброяваше секундите живот. Глухото стенание на болните сечеше тъмнината. Призрачни ръце се протягаха към болничните легла... Още една свещ угасваше...