Жестока красота
Всяка секунда угасва като свещица по един човешки живот от анорексия и булимия...
Знаете ли какво е чувството на непотребност, на нищожност, неоцененост, неразбраност? Именно затова започва не само моята история, но и на стотици млади хора като мен, защото умишлено ни се натрапват постановки за човешкия идеал и ние започваме да му подражаваме сляпо...
Та кои сме ние, че ще заставаме невъоръжени, с голи гърди пред съзидателната сила на природата... От кал ни изваяха различни, вляха ни души, за да отразяваме като в спектър светлината на небесното...
Комерсиалността на времето ни наложи жалони, ограбващи душевните ни простори...
Идеалът ни затвори в оковите на първичното, на онази измислена красота и изящност ,които даваше плътта... Примамливо беше външното, онази податлива на тлен обвивка от човека... Подпорите на вътрешния свят станаха отживелица... Човешките същества приеха да изгубят себе си в тичане по онзи идеал... Идеалът, който угасяше свещицата на живота...
...
Познавахме се отскоро. Младостта ни накара да повярваме във възвисяващата сила на любовта... Чрез всеотдайността си и тихата преданост, доказвах чувствата си.
Но днес като че ли духовното нямаше стойност...
- Виж, тази изглежда много добре! - сочеше съпругът ми някоя снимка на силно гримирана актриса или кокалеста манекенка.
Аз се усмихвах болезнено... Бунтувах се вътрешно срещу наложените ни норми за красивата физика... Смятах за глупави всички онези уж идеални примери за съвършенство... Но под влияние на натрупаните в съзнанието ми намеци, аз реших, че онази красота на идеала може да бъде и моя... Успях да се оплета в безмилостната паяжина на смъртта... Нямаше изход... Имах усещането, че се не съм потребна на никому, желаех да ме няма... Вътре в мен се зародиха натрапчиви мисли, че ако отслабна, ще се случат определени неща, например: ще бъда по-щастлива, ще съм по-харесвана, животът ми ще се промени в положителна насока.
Теглото ми рязко се понижи. Гладувах. В огледалото обаче не виждах онзи идеал, който налагаха обществото и медиите... По възглавницата си намирах снопчета коса, но съпругът ми не знаеше... Криех, че не се храня редовно...
Критикувах се постоянно, сменях настроенията си, не виждах, че съм станала прекалено слаба... Зачестиха и припадъците... Не само физически отслабнах... Срутиха се принципите, на които разчитах... Проявих малодушие... Позволих на жестокия начин за постигане на красота да ме ограби, да ме обезстойности като личност... Не осъзнавах, че вървя към своя край... Смъртта не означаваше нищо, защото привидно се чувствах щастлива. Знаех, че когато съпругът ми се върнеше от чужбина, аз щях да изглеждам като онези еталони от списанията, киното, интернет пространството. Той се върна...
Намери ме припаднала на пода... С мен бе почти свършено...
- Какво си направила? - питаше полугласно със сълзи в очите той.
Притискаше обезличеното от гладуването тяло към гърдите си. Сякаш не можеше да ме познае.
- Сега и аз изглеждам добре, нали? Като от списанията...
Виждах в очите му сълзи, болка, вина. Той знаеше, че косвено ме е убил. Сърцето му биеше до пръсване...
- Обичах те такава, каквато беше преди! Обичах усмивката и топлината в очите ти, а сега ги няма... Защо се предаде? Защо реши да преследваш идеалите, те са без значение... Те нямат като твоята душа! Защо се изгуби в бездушния им свят?
Твърде късно осъзнах, че не по този жесток спрямо тялото начин можеш да докажеш стойността си... Само това, което носим като код вътре в душите си, то може да ни утвърди, да заличи чувството на ненужност, на непотребност... Преодоляването и разбиването на идеала е в самите нас...
Само разбирането и на различния би ни измъкнало от ада на противоречивото лутане...
...
Дъждът почукваше тихо по стъклата и по первазите на болничната стая. Часовникът на стената сънено отброяваше секундите живот. Глухото стенание на болните сечеше тъмнината. Призрачни ръце се протягаха към болничните легла... Още една свещ угасваше...
© Петя Стефанова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Юли, Митко, благодаря!
-
Историята е поднесена по най - добрия начин!
На критиците, които искат хумор в подобна история, мога да им се изсмея право в лицето, за да усетят - хумор! -
Актуална тема. Много любов и разбиране са ни необходими, за да бъдем себе си и да избягаме от ежедневно натрапваната ни "красота" от медиите.
Поздравления, Петя! -
Антоан,Маги,Мариана,Ани благодаря за изказаните мнения.Много са бръсначите,които оставят душата кървяща...
-
Прав е Смешко, че историята можеше малко да се "облече", но явно е прекалено лична и ... истинска. Крачката към анорексията е толкова тиха и толкова малка, не само за подрастващите и не само в стремеж към външна красота ...
-
Много се натъжих...защото пред очите ми умря едно дете...дъщеря на моя близка...от анорексия..не ядеше, а пиеше оцет...за да отслабне и заприлича на момичетата от списанията...никой не можа да я спаси...
-
Пете, описала си доста реалистично какво става в съзнанието на един анорексик, защото това всъщност е психическо заболяване, което води до физически увреждания. А психиката е най-трудно лечимото нещо, ако изобщо може да се нарече лечимо. Уловила се една тънка нишка в психиката на тези хора.Когато се получат тези изменения в съзнанието, дори и любовта не ги лекува. Това съм го виждала с очите си.Така, че те поздравявам за написаното!
-
Всеки има право на мнение,а това е моя начин на такова...!Не желая никого да поучавам,защото едва ли имам тези правомощия...!Хората избират сами какво да правят с живота си...Понякога действат не съвсем по най-добрия възможен начин...!
-
Много силен разказ! Това е самата реалност!Наскоро ми разказаха за позната жена, която е припаднала след няколко дневно гладуване миналата година! Петя,поздравявам те за темата и за сполучливия начин по който е отразена!
-
Една творба, която предизвиква спор и буди размисли, е несъмнено добра. Поздравявам те за позицията и за дръзновението, Петя!
-
Може би не се получи по най-добрия начин..Исках да изглежда реално...!
-
Петя, поздравявам те!
Написането ми донесе много-емоции, усещания, размисли...
Не виждам нищо лошо в "актуалните изповеди", защото всеки има индивидуален начин на изповядване.Именно затова са изповеди, а не вестникарска статия...
" Само това, което носим като код вътре в душите си, то може да ни утвърди, да заличи чувството на ненужност, на непотребност..."
!!!Още веднъж поздрави! -
но са сухи факти статистика ...наблегни повече на случките на геройте ...на чувствата и не крещи като проповедник ..."там е истината така трябва " ...омеси плюсове минуси...покажи силата на любовта по-надълбоко ...накарала да тя да жертва здравето си ....дълбай ...не голи сух факти ...облечи го в "завоалиран език "...нагледахме сме наслушахме се на дръзки изказвания ...вкарай хумор вкарай емоция ...и надежда подяволите (това вече си е твой избор де както всичко всъщност )
-
Защо да не отразяваме реално това,което ни заобикаля?Няма смисъл от завоалиран език,от алегории за нещо,което реално изглежда по този начин...Това не е лично моята история,а на един голям процент от хората по света...
-
да ...спирам да чета проза тук .жива преебня си е .четеш пет минути или 15 .да чуеш пак една "актуална изповед" пак да те поучат и да ти кажат кое е важно.да за хлапета сигурно е интересно .но къде да търсят нещо хората които са свикнали айде не свикнали осъзнали .проституцията,наркотиците,опасността на нета,безизразните лица на забързаните бачкатори които кътат пари .какво да превим ние които знаем до болка ни е познато че светът е шибан че се режат дървета,че тинейджъри се бесят ,друсат чукат,отслабват до смърт.и сме свикнали дори в този свят да живеем .и намираме красивото в осакетените души .намираме онази топлина на рзцепен плод .проповеди ,изповеди ..."аз го живях"...добре де познавам такива хора ...бил съм и аз сред тях понякога ...чета вестници ...много директни думи които на мен не ми влияят .(но пак това е мое мнение със сигурност влияе но някого много този начин на писане )...незнам ,незнам ...евала за битката но не със...както и да е ....
-
Изтръпнах!Много силно и актуално!Поздравявам те, Петя!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
