Жестоко за двама
Излизах от упойката. Виждах макови поля навред, а всред маковете – главите на Митко Грозданов и Киро Милкотев. Митьо е приятел от софийския ми пещерен клуб, с когото тръгнахме преди три дни на зимен преход от Пампорово до Триград. Кирил е опитен алпинист и спелеолог от Смолян.
Преди операцията го бях помолил за някакво четиво, с което да посрещна новата година. Всички почитаме традицията, че на закъсал човек се носят Чудомир, Джером-Джером, Пратчет, Удхаус или Нушич.
Милкотев ми друсна “Моят ужасен живот” от някакъв Лайтолър – помощник-капитан на “Титаник”. Опулих се изнемощяло: “Какво е това, Киро?”. “Ааа, много е хубава, любима ми е!”.
Впоследствие разбрах какво е имал предвид. Зачетох без особен ентусиазъм приключенията на клетия Лайтолър. То кошмар до кошмара – като видиш какъв четвъртит са го яли хората, някак ти олеква от собственото нерадостно статукво.
А моето бе в стая на шестия етаж в красивата смолянска болница, в която бях приет вчера. Прясно оперирани пръсти на краката от д-р Гелов. Късният следобед на 31 декември 1999 г.
Киро и Митко си бяха тръгнали. Четях завалията Лайтолър в леглото, гледах дали е изтекла системата, надничах невярващо към краката си и зяпах разсеяно навън. Каквито гледки има от смолянската болница, такива няма вероятно и от най-луксозните хотели на Шамони и Куршевел.
Към полунощ откачих маркучето от авокада и заподскачах на един крак към нужника. Да изпуша една цигара и да се поздравя за новата година, която трябваше да посрещна в р. Триградска – традиционното къпане на мъжете на мегдана в Триград.
Беше се прегърбил на прозореца и пушеше. Доподскачах до него и поздравих. Запалих. Огънчетата ни се сляха с празничните фойерверки на планинския град под нас. Овчар от махала над Момчиловци. Другарката му гаснела на същия етаж. Никаква надежда нямало, стоял да ù държи ръката.
Предложих бананите и портокалите, които ми бяха донесли приятелите – не рачи да ги вземе, нямало смисъл, не можела да ги яде. Гледахме и слушахме в тъмното пукотевиците под нас и мълчахме. Нямаше с какво да си кажем “Наздраве.” и “За много години”, а и бе нелепо да си го казваме.
Прегърнахме се по пижами в кенефа и се зарекохме да се видим тримата като се запролети, гайда да писне и чеверме да завъртим.
Не се видяхме.
Такава любов си припомних на днешния Св. Валентин. Без надуваеми червени сърца по половин метър и без надуваеми бутилка стар коняк и пет приказки за мода и за друго.
Едно свито и обичащо сърце, пушещо своята Арда в клозета на шестия етаж. За това сърце се сетих.
Сякаш съм го забравял нявга.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Константин Костов Все права защищены
