Жестоко за двама
Излизах от упойката. Виждах макови поля навред, а всред маковете – главите на Митко Грозданов и Киро Милкотев. Митьо е приятел от софийския ми пещерен клуб, с когото тръгнахме преди три дни на зимен преход от Пампорово до Триград. Кирил е опитен алпинист и спелеолог от Смолян.
Преди операцията го бях помолил за някакво четиво, с което да посрещна новата година. Всички почитаме традицията, че на закъсал човек се носят Чудомир, Джером-Джером, Пратчет, Удхаус или Нушич.
Милкотев ми друсна “Моят ужасен живот” от някакъв Лайтолър – помощник-капитан на “Титаник”. Опулих се изнемощяло: “Какво е това, Киро?”. “Ааа, много е хубава, любима ми е!”.
Впоследствие разбрах какво е имал предвид. Зачетох без особен ентусиазъм приключенията на клетия Лайтолър. То кошмар до кошмара – като видиш какъв четвъртит са го яли хората, някак ти олеква от собственото нерадостно статукво.
А моето бе в стая на шестия етаж в красивата смолянска болница, в която бях приет вчера. Прясно оперирани пръсти на краката от д-р Гелов. Късният следобед на 31 декември 1999 г.
Киро и Митко си бяха тръгнали. Четях завалията Лайтолър в леглото, гледах дали е изтекла системата, надничах невярващо към краката си и зяпах разсеяно навън. Каквито гледки има от смолянската болница, такива няма вероятно и от най-луксозните хотели на Шамони и Куршевел.
Към полунощ откачих маркучето от авокада и заподскачах на един крак към нужника. Да изпуша една цигара и да се поздравя за новата година, която трябваше да посрещна в р. Триградска – традиционното къпане на мъжете на мегдана в Триград.
Беше се прегърбил на прозореца и пушеше. Доподскачах до него и поздравих. Запалих. Огънчетата ни се сляха с празничните фойерверки на планинския град под нас. Овчар от махала над Момчиловци. Другарката му гаснела на същия етаж. Никаква надежда нямало, стоял да ù държи ръката.
Предложих бананите и портокалите, които ми бяха донесли приятелите – не рачи да ги вземе, нямало смисъл, не можела да ги яде. Гледахме и слушахме в тъмното пукотевиците под нас и мълчахме. Нямаше с какво да си кажем “Наздраве.” и “За много години”, а и бе нелепо да си го казваме.
Прегърнахме се по пижами в кенефа и се зарекохме да се видим тримата като се запролети, гайда да писне и чеверме да завъртим.
Не се видяхме.
Такава любов си припомних на днешния Св. Валентин. Без надуваеми червени сърца по половин метър и без надуваеми бутилка стар коняк и пет приказки за мода и за друго.
Едно свито и обичащо сърце, пушещо своята Арда в клозета на шестия етаж. За това сърце се сетих.
Сякаш съм го забравял нявга.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Константин Костов Всички права запазени
