На улица ,,Изгрев’’ № 59, в град Пловдив, живеят Крум и Надя Иванови.
         Крум е млад, двадесет и пет годишен мъж, син на бивш военен началник и учителка по математика. Строгите изисквания на родителите му са изградили у него желязна дисциплина.
         Майка му бе тази, която не му позволяваше да диша. Посмееше ли да изкара слаба оценка по някой предмет, получаваше сурови наказания, овкусени с няколко звучни плесници. ,,Образованието е най- важно! Стягай се, ако не искаш да пасеш овце!''. Твърдият й глас звучи и до ден днешен в мислите му като лош спомен, от който не може да се отърве.
         Желязка Петрова бе твърдо решена, че синът й ще учи математика. Математика и нищо друго! Консервативното й мислене понякога придобиваше плашещи размери.
         Но - винаги има едно но, което стои над амбициите и предразсъдъците - Крум не желаеше това... Неговата мечта бе да стане писател.
         Под леглото си криеше десетки книги на съвременни автори, изпълнени със стихотворения на различна тематика. Когато чуеше хъркането на родителите си (майка му бе много по-добра в това от баща му), включваше нощната лампа и се потапяше в магичния свят на фантастично подредените думи. Не искаше да си представя какво щеше да се случи, ако церберът узнаеше, че се разсейва от математиката.
         Баща му бе безгласна буква вкъщи. Предпочиташе да не противоречи на жена си, за да не си навлича гнева й. Тя бе достатъчно едра, за да унищожи мъжкото му самочувствие, ако изобщо имаше останало такова.
         Петър Иванов прекарваше свободното си време пред телевизора. Заел удобното си кресло така, както византийски император стои на трона си, мъжът се любуваше на това, което му предлага говорещият квадрат. Като че ли се намираше под хипноза.
         Крум започна да пише. Отдалечен от себичната си майка и безмълвния си баща, правеше своите първи крачки в нежния свят на поезията. Това, което се въртеше като велосипедни гуми в главата му, получаваше живот върху листа. Първите му опити бяха плахи, но с времето се усъвършенства. Доказателство за това бяха спечелените му награди от литературни конкурси.
         Годините изминаха неусетно. Малкото момче се превърна в зрял мъж. Завършил образование и изкарал военна служба, той нагази в дълбоките потоци на живота.
         На едно литературно събиране пътят му се пресече с този на Надя Тодорова. Тя бе млада девойка, излъваща невероятна красота, с помощта на която лесно успя да омагьоса мъжкото му сърце.
         Между тях пламна пожар от чувства.
         Не след дълго се ожениха. Заживяха заедно.
         Плод на силната им любов бе детето, което Надя носеше в утробата си. Когато се появеше на бял свят, семейното гнездо щеше да бъде пълно.
         Животът на очакващата рожбата си двойка се развиваше по мед и масло. Смееха се. Плачеха. Ядосваха се един на друг. Прощаваха си. Като че ли щастливата приказка никога нямаше да свърши.
         Но! Отново това но... Извисяващо се над всички, то преобърна живота им. И нищо не беше както преди.
         Топла априлска утрин. Крум отиде на работа. Работеше като преподавател в местното училище.
         - Славейков, Яворов... – Мълвеше си на глас, докато отмяташе авторите и техните произведения.
         Вратата на кабинета се отвори шумно. Единадесетокласниците заеха местата си, готови да попият учебния материал.
         - Добър ден, ученици! – Учтиво се обърна към тях.
         - Добър ден! – Хорово му отвърнаха те. 
         - Да започнем с лесен въпрос. Кой е основният мотив в творчеството на Пенчо Славейков?
         - Мотивът за страданието! – Светкавично отвърна момче, заемащо място на първия чин до вратата. – То извисява човека.
         - Чудесно! – Видимо доволен беше учителят.
         Когато се готвеше да зададе следващия си въпрос, служебният му телефон наруши тишината. Някой звънеше. Крум реши да не вдига, но след като човекът от отсрещната страна на телефонната линия не затвори, просто вдигна слушалката. 
         - На телефона е Крум Иванов. – Започна в типичния за него възпитан тон. – Какво ще желаете?
         - Вие ли сте съпруг на Надя Иванова? – Прекалено официално звучеше гласът отсреща.
         - Да. – Започна да усеща разнасяща се из цялото му тяло на вълни паника. – Да не би да се е случило нещо с нея?
         - Господине, предлагам Ви да седнете.
         Крум се разтрепери, но намери сили, за да се отпусне върху мекия стол. След това възкликна:
         - Какво се е случило с нея?
         - Господине, жена ви е мъртва! – Тези думи го разчлениха на две.
         Преподавателят изпусна слушалката. Пред погледа му учениците ставаха все по- малки и малки. Като че ли някаква невидима сила го отделяше от тях.
         - Господине, господине... – Чуваше притеснени, далечни гласове, които ставаха все по-тихи в съзнанието му.
         Връзката прекъсна. Униформен полицай преглътна огнена буца над трупа на блъснатата от автомобил Надя Иванова. Безумен шофьор бе отнел не един, а два живота.
         Младата девойка, в която обичащият да пише Крум се влюби, сега принадлежеше на един друг свят. Един висок и трудно достижим свят, облечен във Вечност. Свят на непреходност, в който животът е незначителен колкото Мен, Теб и всички Нас.
         Мина страшно много време, докато Крум си върна способността да чувства. Безкрайни бяха нощите, в които сънуваше Нея и Него. Безкрайни бяха нощите, в които не искаше да заспи. Но винаги го правеше...
         Той бавно се върна към живота, но животът към него - Никога...