Тя стоеше и го гледаше, но той не помръдваше, лежеше в дървения ковчег, студен и безчувствен. Дори не дишаше, а тя все така го гледаше в очите. Кафявите очи, които до вчера се смееха и я караха да се усмихва, да се чувства единствена и никога сама, бяха затворени. Очите, които виждаха в нея не красивото лице, а прекрасния човек, когото другите не познаваха или поне си мислеха, че познават. Този поглед, който я изпълваше с топлина и нежност, вече го нямаше и това вледеняваше тялото й, дори повече от студения ноемврийски вятър.
  Всички хора около нея плачеха, коментираха, говореха и хубави, и лоши неща за него, но тя не ги чуваше. Искаше да заключи всичко в себе си, не искаше да обезпокоява, вече скованото си от лед сърце, което до вчера гореше за един единствен човек. Не, тя не можеше да плаче вече, очите и бяха пресъхнали... не, тя нямаше глас, за да издаде даже и един звук, дори нямаше сили да помръдне, но продължавеше да държи красивата, червена роза, която бе взела за него... Приличаше на заобикалящите я гpобищни паметници - студена и безмълвна. В нейното съзнание бяха само те двамата. Отново заедно, но никога както преди...
 До толкова бе погълната от мислите си, че не усети кога хората си отидоха и кога  гробарите го заровиха. Той вече не лежеше пред нея и тя не можеше да го види. Пред нея беше само мократа пръст и черният кръст, на който бе изписано името му. А кой бе той?! Нейното сърце? Нейната душа? Или... може би, нейният живот... Не, той бе всичко това. Бяха погребали всичко, което тя имаше... Да опита да се влюби отново?!... Нямаше да може... На мястото на веднъж погребаното сърце, не може да се появи ново. На гърба на смъртта не може да се гради живот, на мястото на ничия душа, няма да покълне друга...
  Студеният вятър без жал развяваше копринения й  шал и дългата й черна рокля, но тя не помръдваше, стоеше студена и силна като заобикалящите я мараморни плочи. Човек, който вече няма сърце да обича, не може да бъде  наранен по какъвто и да е начин... Бялата луна огряваше бледото й лице. Но с какво можеше да й помогне луната?! Да й върне живота?!... Не. Беше непосилно да се направи нещо... И все пак тя продължаваше да държи червената роза, която бе взела за него...
  На сутринта случайни минувачи видяха, че на гроба е израстнала красива червена роза. Роза да цъфти в този студ, през ноември?! Да, възможно е, когато животът и сърцето на цветето са на това място! На това място то никога не ще увехне и винаги ще цъфти и ще бъде красиво... винаги, докато я има любовта.