Тя стоеше и го гледаше, но той не помръдваше, лежеше в дървения ковчег, студен и безчувствен. Дори не дишаше, а тя все така го гледаше в очите. Кафявите очи, които до вчера се смееха и я караха да се усмихва, да се чувства единствена и никога сама, бяха затворени. Очите, които виждаха в нея не красивото лице, а прекрасния човек, когото другите не познаваха или поне си мислеха, че познават. Този поглед, който я изпълваше с топлина и нежност, вече го нямаше и това вледеняваше тялото й, дори повече от студения ноемврийски вятър.
Всички хора около нея плачеха, коментираха, говореха и хубави, и лоши неща за него, но тя не ги чуваше. Искаше да заключи всичко в себе си, не искаше да обезпокоява, вече скованото си от лед сърце, което до вчера гореше за един единствен човек. Не, тя не можеше да плаче вече, очите и бяха пресъхнали... не, тя нямаше глас, за да издаде даже и един звук, дори нямаше сили да помръдне, но продължавеше да държи красивата, червена роза, която бе взела за него... Прилича ...