Животът в проза

                                                                  Животът в проза  

   Любовта се процеждаше през стъклата на прозорците и обхващаше цялото ѝ тяло – тайнствена, далечна и недостижима, любов като от романите. Тя си припомни първата ѝ среща с него – висок, рус, красив българин, роден някъде в Русенско. С какво я впечатли, тя и до днес не можеше да си отговори. Пътуваше за Велико Търново и случайно го видя на автогарата в Русе.

   Има мигове, които остават за цял живот, такъв беше и този. Влюби се от първия поглед, от първата секунда, в която очите им се срещнаха. Поиска ѝ се да избяга, толкова беше красив. После се успокои – не може такъв красавец да ѝ обърне внимание. Така си беше, само след минути до него застана млада жена и двамата оживено започнаха да говорят за нещо. Александра изпита чувство на болка и разочарование – обвързан е. Алекс се обърна на другата страна и неохотно се качи в автобуса. Облегна се на седалката и затвори очи. Имаше нещо умопомрачително в красотата му. Добре е, че е обвързан – с облекчение въздъхна тя. Човек трудно може да издържи на това чувство. Някой седна на седалката до нея, но тя не отвори очи, толкова хубаво беше това чувство, а и не искаше да загуби образа, който още беше пред очите ѝ.

   Изминаха десетина минути. Е, все пак някога трябваше да си отвори очите. Когато погледна, изтръпна. До нея седеше този невероятен мъж. О,  дали не сънувам? Не, реално е. Веднага се обърна към прозореца. Някаква самозащита срещу привличането се задейства в съзнанието ѝ. Мъжът погледна към нея, усмихна се и се загледа в телефона си.

   Така пътуваха до Велико Търново, без да проговарят. Пристигнаха късно вечерта. Александра се огледа за такси, но след като не видя, затърси номер в телефона.  

   –В каква посока сте? Мога да Ви закарам, вече е късно.

   –Студентски общежития, но няма да Ви притеснявам.

   –Моля Ви, за мен е удоволствие!

   Тя се остави на течението на живота, кимна с глава и му подаде пътната си чанта, за да я сложи в багажника на колата.

   –Хубава кола! Защо не сте пътували с нея до Русе?

   –Има малък проблем, който трябва да се отстрани в следващите дни. Но за къси разстояния става. Следвате ли?

   –Последна година.

   Закара я до общежитието, взеха си довиждане и повече не го видя.

   Минаха  години оттогава, а тя още помнеше този момент. Жени се, разведе се, разочарова се от живота, но онзи миг на красота и очарование още живееше в душата ѝ. Не знаеше нищо за него и по-добре. Все пак понякога си мислеше, че ако има такъв мъж в живота си, всичко щеше да е различно.

   Един ден след дълга и уморителна работа, влезе във Фейсбук и видя, че има няколко покани за приятелство. Разглеждаше ги внимателно преди да потвърди. На третата покана изтръпна, от снимката я гледаше той, мъжът, когото все още помнеше. Годините не бяха заличили красотата му, само бяха подчертали по най-добрия начин мъжественото в него. Прие поканата, без да се замисли, едва след това започна да разглежда профила му. На семейно положение беше изписано, че е разведен. Живееше в София. Алекс се замисли. Дали я помнеше?

   След два дена ѝ предложи среща. Решиха да се видят в София и той я заведе на ресторант. Ресторантът беше изискан и музиката не беше силна. Можеха да разговарят спокойно. Спокойно звучеше пресилено. Тя беше напрегната. Дори си мислеше, че той ще я помисли за скучна, ще стане и просто ще си тръгне. Но не след дълго усети някаква магия, която тайнствено и невидимо за другите ги свързваше, докосваше душите им. Тази енергия идваше от очите му, заливаше я и я изпъваше с очарование. Тогава се реши и го попита:

   –Помниш ли ме?

   Видя как той стреснато я погледна, опитвайки се да си припомни нещо, което не помнеше.

   –Аз… Виждали ли сме се? Съжалявам, не помня.

   –Няма проблем, не си длъжен. Беше едно пътуване от Русе до Велико Търново, а после ме закара с колата си до студентски общежития.

   –Спомних си. Сега разбирам защо ми изглеждаше позната.

   Венцислав се оживи и зарадва от факта, че преди години животът ги е срещнал макар и за малко.

   Вечерята премина оживено. Венци беше добър слушател. Всичко беше добре до момента, в който директно ѝ предложи:

   –Искаш ли да си легнем? Живея сам в хубав апартамент.

   Тя го погледна изненадано. Магията изчезна. Животът се прояви в своя прозаичен вид. Разбира се, сексът е част от любовта, но за всичко си има време. Алекс с горчивина си помисли, че с нищо не е по-различен от другите. Най-вероятно си беше едно „прасе“ и нищо повече. Та той дори не я познаваше! Разочарованието завладя душата ѝ. Александра стана от масата.

   –Благодаря за вечерята! Тръгвам си.

   –Но защо? Няма да съжаляваш.

   И да му обяснява, нямаше да разбере.

   –Така искам.

   –Да те закарам до хотела.

   –Не е необходимо, ще взема такси.

  Излезе от ресторанта, без да се обърне. Вън беше топло и красиво. Животът продължаваше да тече по своите закони.

                                                                                                           Мария Мустакерска