Жътва в душата
Влюбих се. В разгара на лятото, по жътва. Толкова хубав беше! Висок. Строен. Кожата му беше придобила златист загар под палещите лъчи на слънцето.
Не бях го виждала досега. Не го познавах. По-късно дочух какво разправяха из селото – бил дошъл от града на гости у роднини. А сега дори им помагаше на нивата.
Научих се отдалеч да познавам гласа му. Все се заслушвах дали някъде от близките ниви няма да се чуе точно неговият смях. И аз се смеех често, пеех... пеех така, че да се чува надалеч. А чуеха ли ме, другите млъкваха. И се разнасяше Песента. Моята песен – топла, сладка, с глас, който идва право от сърцето. А след края ù за миг настъпваше тишина, после отвсякъде се разнасяха мъжки гласове, пълни с копнеж: „Ехе-хе-хеее...”. Мене викаха. А аз се усмихвах, но не на тях. На него се усмихвах. За него пеех. Само ако знаеше...
Една вечер се връщах от чешмата. Душно беше още, макар вече да се бе здрачило. Из въздуха се носеше някакъв трепет, някакъв сладостен аромат, който така ...