16.08.2008 г., 12:20 ч.

Жътва в душата 

  Проза » Разкази
769 0 1
10 мин за четене

Жътва в душата

 

Влюбих се. В разгара на лятото, по жътва. Толкова хубав беше! Висок. Строен. Кожата му беше придобила златист загар под палещите лъчи на слънцето.

Не бях го виждала досега. Не го познавах. По-късно дочух какво разправяха из селото – бил дошъл от града на гости у роднини. А сега дори им помагаше на нивата.

Научих се отдалеч да познавам гласа му. Все се заслушвах дали някъде от близките ниви няма да се чуе точно неговият смях. И аз се смеех често, пеех... пеех така, че да се чува надалеч. А чуеха ли ме, другите млъкваха. И се разнасяше Песента. Моята песен – топла, сладка, с глас, който идва право от сърцето. А след края ù за миг настъпваше тишина, после отвсякъде се разнасяха мъжки гласове, пълни с копнеж: „Ехе-хе-хеее...”. Мене викаха. А аз се усмихвах, но не на тях. На него се усмихвах. За него пеех. Само ако знаеше...

 

Една вечер се връщах от чешмата. Душно беше още, макар вече да се бе здрачило. Из въздуха се носеше някакъв трепет, някакъв сладостен аромат, който така упояваше, че главата на човек се завърташе от опиянение. Вървях сама, заслушана в собствените си стъпки, когато го видях да стои срещу мен. Беше се подпрял на полуразрушената стена на стара къща и ме гледаше. За миг трепнах, но продължих напред, без да казвам нищо. И точно когато го подминавах, усетих топла мъжка ръка на лявото си рамо. Обърнах се – той беше. Усмихваше се:

„Чакай” – каза. Гледаше ме в очите и продължаваше да се усмихва. – „Хубава си.”

Усетих, че лицето ми се зачервява, сведох очи към земята и продължих по пътечката все едно не съм го чула.

- Аз съм Ангел. – застигна ме пак неговият глас.

- Мария. – едва изрекох през рамо и отметнах тежката си коса.

Не помня как съм се прибрала у дома. Майка ми ме чакаше на портите и като поемаше менците, само ме погледна и тихо каза:

- Влизай, че баща ти е гладен. Зачервена си нещо, да не ти е лошо?

- Нищо ми няма, майко.

Цяла нощ не мигнах, заслушана в песента на щурците. От звездите ме гледаха неговите очи и ми шепнеха: „Аз съм Ангел...”

Рано станах на другата сутрин, за да ида на нивата с останалите. А очите ми блестяха с някаква небивала досега мека светлина. Помня как дядо Радко ханджията се провикна само след нашата кола в прохладното утро и гласът му се разнесе в далечината:

- Ей, Василе! Тая твойта Мария станала цяла мома, бре! Скоро ще ти я грабне някой, Василееее...

- Малко ми е още момичето, дядо Радко! – провикна се баща ми усмихнат, но се виждаше, че му стана драго на душата.

Цял ден пях, докато жежкото слънце прежуряше над нас. Краищата на бялата ми кърпа потрепваха като крила на гълъб, а песента се разливаше далече, далече, далече...

А вечерта... вечерта той отново ме чакаше на същото място. И без да каже и дума надигна единия от пълните почти догоре менци и жадно пи. Аз го изчаках, а после мълчаливо понечих да продължа по пътя си. Той ме спря:

- Благодаря ти, Мария.

 

Беше средата на жътвата, а ние с Ангел започнахме да се виждаме всяка вечер. Едва дочаквах баща ми да ни повика, да се качим всички на колата, той да подсвирне на конете и да се приберем в селото. Когато си отидехме у дома, бързах да се измия, да среша и сплета косата си, и преоблечена в чисти дрехи, грабвах менците и хуквах към чешмата. Не усещах нито умора, нито глад. Жадна бях единствено за неговите целувки в топлия мрак накрай селото.

А той беше толкова нежен... Не беше като другите момчета, които познавах и които едва-едва свенливо се престрашаваха да се закачат с момичетата. Бе отраснал в града, баща му беше лекар и той смяташе да продължи учението си, за да стане и той като него. Семейството му беше богато, културно, роднините му бяха все видни хора, научил се беше как да се държи с девойките.

 

Помня първият път, когато ме заведе в гората. „Нека прекараме малко време сами, мила. Без никой да ни притеснявала...” – каза.

Не знаех какво правя. Страх ме беше, но го последвах, стиснала доверчиво горещата му длан. Още помня целувките му сред аромата на горски треви и цветя. А слънцето бавно се скриваше в клоните на дърветата...

 

- Ще те взема за жена, Мария. И ще те заведа в града. Я виж колко си хубава. – галеше той дългите ми тъмни коси, които го обгръщаха като водопад. – там при нас няма такива хубави момичета. Ще ни завиждат всички. А ти никога повече няма да работиш на полето. Ще се возиш на файтон, ще си купиш рокли по градската мода...

Така ми говореше. А аз се смеех. Бях толкова щастлива, че силите ми стигаха само за това да стоя притихнала в прегръдките му.

Но когато дойде есента, той замина сам за града:

- Обичам те, мила. Ще видиш, че на пролет ще се върна и ще те отведа с мен. Сега трябва да съобщя на родителите си – те не знаят, нали все пак ще се наложи да уредят подробностите около сватбата. А и аз ще трябва да завърша. А на пролет вече ще си жена на лекар. Чакай ме, Мария... Ще ти пиша...

И замина. Но не ми писа. Цяла зима чаках и тръпнех в сладката болка на любовта. Но писмо не получих – нито думица. Цяла зима ергените ме причакваха по тлаки и седенки и се надпреварваха кой да седне до мен и кой да се хване до мен на хорото. И от всички – най-много малкият син на дядо Радко ханджията. Но аз не им обръщах внимание.

Чаках...

Чаках Ангел...

 

И той се върна. Чак в края на май си дойде – млад, хубав, силен. И пак ме прегърна в мрака – „Прости ми, че не ти писах, мила. Имах толкова много за учене... Но пък ти нося и хубава новина – нашите са съгласни. Баща ми ни даде благословията си. След седмица се връщам в града, а после – най-много до две-три седмици, ще дойдем да те поискаме. В града не е като при вас, защо да чакаме зимата, за да се оженим...”

Така ми шепнеше Ангел. А моето сърце пърхаше като птичка и като че щеше да изхвръкне от гърдите ми. Притихнала, се губех в ръцете му през тази седмица на така дългоочаквани ласки...

 

Изпратих го за града с много надежди и мили думи, с цялата си обич, която бях пазила досега само за него.

Но той не се върна – нито след две, нито след три седмици. А като се изтърколи неусетно месецът, не издържах и му пратих тревожно писмо. Писмо на съмнение, но и на надежда, защото каква по-хубава новина от това, че носех в мен плода на любовта ни.

Скоро след това получих и отговор – всичко в града било готово, а бащата на Ангел тръпнел в очакване на малкия си внук и даже настоявал да кръстим детето на него.

Намаля страхът ми от това как ще кажем на баща ми, успокоих се. Ще викне в началото, но после ще кротне, ще се разсмее. Та нали дъщеря му ще я вземат за снаха в града. И внук ще му роди даже – умен и хубав като него.

Дойде лятото. А Ангел още се идваше. „Сигурно нещо го задържа в града, бавят го...” – мислех си аз...

Като почна жътвата, в село се разчу, че Ангел пак е дошъл на гости на роднините си и дори не бил сам. И ми стана топло и светло на душата, защото знаех тайната цел на това посещение. Литнах към площада, носена на крилете на любовта.

И го видях. Стоеше с гръб към мен и говореше нещо с леля си, зад която се подаваше жена, облечена в елегантна рокля. Ах, колко скоро и аз щях да имам такива рокли! И по-важно – щях да съм с Ангел, с човека, когото обичах.

Зад гърба ми се чу гласът на дядо Радко ханджията:

- Ах, Мария, колко си хубава днес! Не знам някъде да има по-красива девойка... Ааа, Ангел ли гледаш?... Дошъл е малко да си види роднините. И годеницата си довел с него. Щели сватба да вдигат след седмица...

При тия думи детето, което носех под сърцето си, сякаш подскочи. Сърцето ми се обърна.

Причерня ми и паднах възнàк...

 

 

 

14 Август 2008 г.;

Гр. Велико Търново

© Елмира Митева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Силен драматизъм има в този разказ! Образността на героите е много жива и въздействаща! Поздрави!
Предложения
: ??:??