Тъмно червени стени, червени крушки, картини в червено-кафявата гама. Маси от тъмна дървесина. В дъното – меко канапе с възглавници, до него лавица с пожълтели книжки, предимно родна поезия отпреди 20 години и никога непрочетени томчета на руски език. На по-долния рафт нахвърляни небрежно стари, запрашени списания за мода и красота, също непривлекли ничие внимание. Ненатрапчив джаз от 30-те допълва съвсем уместно леко задимената атмосфера. Посетителите с интелигентни физиономии си говорят двама по двама над чаша чай или ароматно кафе, тихо, но ангажирано. Влиза възрастен господин, съблича овехтялото си, но поддържано палто, окача го свойски на старомодната закачалка за дрехи, изважда вестник от джоба си, с наслада присяда на канапето и с невъобразимо достойнство си поръчва една минерална водичка. Момичето от бара, унесено усмихнато, покорно приема дребната поръчка.
Отпивайки бавно от виенското кафе, неволно се заглеждам в мъжа. Изглежда ми познат. Побутвам колегата до мен и му го посочвам с глава „Сещаш ли се кой е?”. Той свива рамене. С колегата не си говорим. Не е необходимо. Вече знам целия му репертоар от бомбастични истории за какво ли не. Той пък познава реакциите ми, и отдавна се е примирил, че не може да ме впечатли с нищо. Не е глупав, не е и скучен. Аз съм скучна. И всичко ми е скучно. Започнах да броя наум колко пъти ще се повтори припева на звучащата в момента песен. След малко промърморих:
- Двайсе….., и отпих поредната миниатюрна глътка от кафето си. Колкото по-бавно го изпия, толкова по-истинно е усещането, че не съм пропиляла обедната си почивка напразно.
Възрастният господин вдигна очи от вестника и ме загледа.
- Деветнадесет, изненадващо каза той.
- На мен ли говорите? попитах учудена.
- Позволих си да Ви поправя. Деветнадесет пъти се повтори припева., усмихна ми се съзаклятнически.
- Как разбрахте за какво мисля?
- Наблюдавам Ви как скучаете.
- Аз мислех, че четете вестник….Нима е толкова очевидно?
- За мен – да.
- Какъв сте Вие?
- Пенсионер съм.
- Не Ви попитах това.
- Знам. Но така Ви отговарям. Сигурен съм, че вече не Ви е толкова скучно.
Хм, прав е, по дяволите. Успя да ме извади от апатията.
- Вярно, признах си аз. Напомняте ми някого, но ми се стори неприлично да Ви попитам директно.
- Някога живеех тук.
- В тази сграда?
- В апартамента отгоре. Но прекарвах дните си в кафенето.
- Доколкото виждам, не сте се променил, усмихвам се.И все пак, кой сте?
- А Вие коя сте?
- Никоя. Малко хора ме познават. Едва ли сте от тях.
- Тук не идват случайни хора. Видях как разглеждахте лавицата.
- Случайно беше. От скука. Пак не ми отговорихте на въпроса.
- Тази библиотека е моя.
- Така ли? Добър начин да се отървете от ненужното….
- Повечето стихосбирки са мои.
- О, значи сте поет?
- Бях. Сега идвам тук да си чета вестника.
- Или може би да видите дали някой ще посегне към книгите Ви…. Извинявайте, това беше грубо. Напоследък цинизмът не ме напуска. Не исках да Ви засегна.
- Цинизмът е най-верният поглед към живота.
Колегата до мен небрежно подслушваше разговора. Но не се включи.
- Не зная дали е най-верният. Просто рано или късно всеки бива обладан от него, продължавам аз.
- Аз не съм циник.
- Не Ви вярвам. И Вас ви дразнят безкрайните повторения, не е ли?
- Не. Това беше просто наблюдение. Повторението дава сигурност.
- Фалшиво усещане за сигурност. Аз го възприемам като безнадеждност.
- Затова страдате. И скучаете. Типично.
- Типично какво?
- Типично за жена като Вас.
Колегата се засмя, а погледът му говореше „Виждаш ли? И ти си един прочетен вестник…”
- И какъв е моят типаж?
- Незадоволена.
- Моля?????
- Интелектуално, емоционално, а може би и физически, подсмихна се той.
Боже, казвам си, писна ми от самозвани психоаналитици.
- Сега пък Вие се държите грубо. Заслужих си го. Не се сърдя.
- Разбрахте ме погрешно. Вие сте като покойната ми жена. Тя умря от незадоволеност. Един ден просто не се събуди. Помислих, че е получила инсулт. После намерих опаковките от приспивателните. И една смачкана бележка.
- Предсмъртно писмо?
- По-важното е, че беше смачкано.
Получи се неловко. Умирах от любопитство да разбера какво е пишело в него, но не посмях да попитам. Колегата усети, и се намеси:
- Сигурно е била неизлечимо болна. Искала е да си умре с достойнство.
- Беше напълно здрава физически, възрази човекът. Просто и бях….. недостатъчен. Искала е да обясни, но после е размислила. Затова е смачкала писмото и го е хвърлила.
- Дали? Тогава би се погрижила да не намерите писмото, казах аз, с надеждата да го подтикна да сподели.
- Виждам, че не Ви свърта, пак се усмихна загадъчно човекът. Искате да знаете какво е пишело, нали? Ще Ви кажа при едно условие.
- Условие? Не съм чак толкова любопитна. Никой не ми поставя условия!, вече раздразнена повиших тон.
- Да, но пред скуката ще предпочетете малко унижение, сигурен съм.
Бях изкушена да си грабна чантата и да си тръгна. Колегата, обаче, ме хвана за ръкава и ме дръпна подканящо. Какво пък, рекох си, да видим какво ще е това условие.
- Печелите.
- Добре. Условието е да признаете пред седящият до Вас мъж, че го обичате.
- Но това не е вярно!
- Нищо. Просто му кажете „Обичам те”, докато го гледате в очите.
- Това са глупости. Ицо, тръгваме!, троснах се аз и посегнах към кожуха си.
- Чакай, чакай. Като си казала А, ще кажеш и Б. Сега пък аз не искам да си тръгна с незадоволено любопитство. Какво ти коства? И двамата знаем, че ще излъжеш., настоя колегата.
Замислих се. Прав беше. Какво толкова…
- Добре де. Ето, гледайте! Ицо, обичам те! Е, и?
- Чудесно. Сега, вижте тази книжка, и посегна уверено към лавицата. -Първата, която написах. Всъщност, прописах след смъртта й. Оттогава имам издадени над 20 книги. Всичките са тук.
Прашната стихосбирка, която измъкна, се казваше „Късно”. Автор Й.П. С посвещение „На покойната ми съпруга А.П., която със смъртта си ме научи да не мълча”. Издателство „Факел”, 1987 година.
- Тъжно. Не и необичайно. При много хора скритите таланти се отключват в резултат на тежка загуба. Но, какво общо има това с моето фалшиво признание в любов? попитах недоумявайки.
- Погледнете човека до Вас. Сега погледнете мен.
- Ха! И какво, според Вас, трябва да видя?
- Това е синът ми.
Нещо ме преряза. Вгледах се в чертите на Ицо. Истина беше. Приличаха си. Затова ми се е сторил познат в началото. Обзе ме гняв. Как допуснах да ме въвлекат в тоя фарс? Ицо беше навел глава и не смееше да мръдне. Познаваше ме добре. Кафене с червени стени, картини в същата гама, тих джаз, тихи посетители. Знаел е, че другаде не бих пила кафе с него. Че не бих го изслушала просто така. Паднах в капана като последна глупачка. Но той ще си плати за това, ще си плати…… Повече нямам работа тук. Облякох се, нарамих си чантата и тръгнах. Преди да захлопна вратата, чух Ицо да казва:
- В бележката пишеше „Мразя това кафене. Мразя и теб, заради всички часове, които не прекара с мен, за да киснеш в него. Мразя и себе си, защото продължих да те обичам като последна глупачка.”………….. Не си тръгвай така. Недей.
Останах. Безусловно.
© Николина Недялкова Все права защищены