КАК ДА ПОМОГНА...

- Какво да правя? Боже, докога?...

Срещу мен седеше най-добрата ми приятелка и плачеше. Не знаех какво да й кажа. Попитах я какво се е случило, толкова ли е лошо? И тя започна:

- Нали знаеш мила, че се разделих с мъжа си преди три години. Оттогава живея при нашите. Преди две години той се съгласи дъщеря ми да дойде при мен. Бях щастлива, но си мислех, че ако и двете ми деца са при мен, няма за какво друго да моля Бог. Година по-късно синът ми навърши пълнолетие и поиска да дойде при нас. Помниш ли? Бях ти се похвалила, че вече и двете ми деца са при мен.

- Разбира се, приятелко, помня. Ти беше толкова щастлива тогава. Но какво се е случило? Аз все пак не разбирам...

- Ще ти обясня всичко. Аз си мислех, че животът ми е рай. Децата са при мен... Заплатата ми знаеш - не е голяма, минимална е, но за тях стигаше. Аз се лишавах от всичко - не излизах никаде, не си купувах нищо. Но за тях имаше винаги пари. За закуски и за автобуса. Всеки божи ден. Децата ми са добри, ти знаеш.

- Да, зная, мили деца са, много тихи и добри... Но хайде, кажи ми, какво ти тежи.

- Ох, какво ли? Ами родителите ми, при които живеем, си бяха скътали малко пари (за черни дни както се казва). И един ден... шок и ужас!!! Парите ги нямаше, не всички, а половината. Ти знаеш, че в моето семейство чесността е на почит, нали? Ние винаги сме си знаели къде са парите, но никой никога не е пипал и стотинка. А сега... Събрахме се, говорихме... оказа се, че е синът ми. С нож ме прободоха, мила, стопих се от мъка.

- А сега как е? Поправи ли се?

- Обеща да не пипа повече. Две седмици по-късно на мястото за парите имаше 17 лв. на обяд. Вечерта имаше само седем... Кажи ми приятелко моя, какво да правя? Вече нямам очи, с които да погледна нашите. Боли ме и много ми тежи. Искам да го пратя при баща му, но той каза, че ще избяга оттук и няма да го видя повече. А има още малко да завърши училище. Последна година е, знаеш как е. Трябва да завърши. Кажи ми, мила моя приятелко, какво да го правя? Защо така се отплаща за добрината на баба си и дядо си? Те го обожават,първият им внук е... А мен ме боли сърцето и най-вече душата...

Седях и я гледах. Тя беше един мил и добър човек. Искаше и децата й да са добри. Така ги възпитаваше. С любов. Когато бяха разделени, тя се чувстваше тъжна и мечтаеше да е с тях. А сега, когато са заедно и трябва да са щастливи... Не знаех какво да кажа. Протегнах ръка и изтрих сълзите й. Прегърнах я. Нищо не можах да направя. И все още не мога, не зная как да й помогна...