КАК ДОЦЕНТЪТ ЙОРИ ЕДВА НЕ СЕ РАЗВЕДЕ

Заветната 1986 година...

И не защото тогава примерно се навършваха сто и десет  години от Априлското въстание. Не! Просто тази година ударих шестица!

Е, не от тотото точно, де.

За протокола! Тази година бе заветна за мен, щото тогава най-накрая взех апартамент. След 19 години чакане на ред! Без връзки и платен в брой. А това по време на соца си беше наистина повече от шестица от тотото...

За протокола! Гарсониера, на гъза на географията, че и два пръста по-надолу дори, на седмия етаж, с парно, но без асансьор (щото още нямаше акт), построен от виетнамци и в този смисъл – гордост на международната социалистическа интеграция изобщо и в частност на българската панелна мисъл. Но апартаментът си беше мой!!!

За протокола! Понеже получаването на апартаменти в онези времена беше на нещо като лотариен принцип, в нашия вход се оказахме новодомци от доста странна конфигурация – тристайните бяха населени с научни работници от Студентския град, двустайните – от работници в градския транспорт, а едностайните – от странни индивиди без връзки и протекции, като мен.

За протокола! Независимо от разностранния характер на обитателите, ние, всички новодомци, се почувствахме странно обединени в едно – да ремонтираме и преустройваме жилищата си... И добър повод да изпием по някоя бутилка водка или ракия – както дойде, с цел сближаване...

***

         Събота – късен следобед, както се пееше в една песен...

След като бях шпакловал половината хол, седнах на балкона да изпуша една цигара с биричка. Полагаше ми се! Пък и беше време, нали? Готвех се да се да се измия и да тръгвам, щото в преобърнатия с краката нагоре апартамент просто нямаше къде да се спи.

         И точно в този момент, както се казва в книгите, на вратата се позвъни...

         „Еййй, кой ли пък навлек е сега!?” – затътрих се към вратата с неудоволствие!

         Погледнах през шпионката. Беше Доцентът Йордан (или на кратко Йори ) – съседът ми от тристайния.

         Отворих.

- Мишеее, аз съм ерген... За два дни! – развика се в характерния си стил той.

Изгледах го с недоумение. Доцентът се захвана да обяснява:

- Жената и децата останаха за един ден във Варна при тъщата, а аз се прибрах по-рано с багажа. Ще си поживеем, еййй!

Нямах намерение да се запивам, ама – на! Можеш ли да откажеш на съсед? „Съседът е повече от роднина!” - гласи народната мъдрост. Пък не можех да му разваля и кефа, щото знаех какво е да си „ергенче за един ден”...

- Виж, батенце! Имам тук две бирички... Студени! Влез да си ги пийнем.

Биричките – разбира се, бяха повече от две, както се полага на „майстор”, като мен.

Доцентът ме последва на балкона, като не спираше да коментира:

- Брей, голям ремонт си захванал... А стените – с латекс ли ще ги правиш?... Балкона ще го остъклиш ли?... Ми, да – точно тук ще си изкараш кухничката...

Настанихме се върху две каси и аз му отворих една бира:

- Е, казвай – как изкара на морето?

- Ми, как... Като със семейството...

И почна да ми разправя, как първия ден още били изгорели, после ги хванала някаква диария, след това на жена му и дошъл „периода”, а малкият син се разкашлял нещо... Кимах съчувствено, вмъквах от време на време по някаква реплика - "да", "и к`во", "амиии", и вече в мен се пораждаше някакво смътно предчувствие как точно ще протече предстоящата вечер...

Биричките свършиха. По-точно, бе останала само една, която нямаше как да си я разделим, щото още нямах чаши вкъщи. Йори делово предложи:

- Мише, слушай сега – имам план! Дай дасе отбием  до супера, да вземем две бутилки водка и таман от там ще звъннем на Лила, моята любовница. Да дойде у нас със сестра си!

За протокола! Лила била някаква си четвъртокурсничка от института на Йори, живеела в общежитието заедно със сестра си, която пък била от втори курс. Доцентът я свалил, като ù казал на изпита азбучната истина: „Моят предмет няма взимане току-така на изпита! Или четеш много, или духаш...” Та Лила предпочела второто и така няколко пъти си взела „изпита”... Йори ми описа всичките ù прелести доста нагледно, после прелестите на сестра ù (които каза, че не бил опитвал още), та тя била за него, а аз да съм се „занимавал” с Лила. Била върха! Гаранция и прочие...

За протокола! По това време в квартала имаше само един телефон  - на супера, където винаги ставаше някаква си дърта опашка от желаещи да си телефонират с  кой ли не...

И сега бе тъй!

Доцентът предложи делово:

- Дай да купим първо пиячката... и кльопачката! А после ще позвъним на Лила.

Наредихме се на друга дърта опашка вътре в супера и след като изпитите бири вече бяха напълно изветрели, се сдобихме с две бутилки гроздова, кило хамбургски и кило сирене – смес. Водка нямаше.

Върнахме се обратно при телефона, но опашката там бе станала още по-дърта...

- Другари, другари - граждани... – отпочна реч  Доцентът, сочейки мен, - Дайте път на младежта! На моя съсед и приятел му се е родило дете, а той вече час не може да разбере момче ли е,  момиче ли... А пък иска и да почерпи човекът. Както се полага в такъв случай, нали? Спешно трябва да позвъним... Хайде бе, другари!

Замръзнах като истукан. Цялата опашка се извърна към мен. А Йори ми намигаше многозначително. Но понеже аз по принцип съм си свит и хрисим човек, той взе отново инициативата в свои ръце:

- Ето,  на! Дума не може да каже човекът! Нека се обадим! А, другари?

И без да чака разрешение, се нареди най-отпред, а аз останах на края на опашката, стискайки плика с ракията и кльопачката. Но на Доцента изобщо не му пукаше. Ама никак даже! Сграбчи слушалката от ръката на някаква бабичка и ù се развика:

- Другарко ма, вие съвест имате ли? Ето – цялата опашка ни пропусна, а вие... Социалистическият човек трябва да има съвест, другарко! Ще изчакате! За къде бързате? За Централните гробища ли? Ама-хааа... Що за буржоазен морал.

И най-нагло прекъсна разговора. Избута я от телефона. После набра номера на Лила и се развика в слушалката :

- Лиле, ало – Лиле! Аз съм, ма... Сестра ти там ли е... Значи, виж сега... Пращам едно такси да ви вземе двете.И да ви докара вкъщи! Чуваш ли – двете заедно.  С един съсед съм, ма. Бояджия – мнооого интелигентен човек! Жена ми я няма! Днес и утре – до обяд! Чуваш ли?Ще спите у нас... Живей ми се, ма! Живей ми се - с цветни букви!

Идваше ми да потъна в земята направо. Доцентът си беше нагъл тип, ама чак пък толкова! Полека се измъкнах настрани да го чакам. Чувах, че приказва, после почна да се кара и накрая тръшна слушалката. Хората от опашката му се развикаха нещо, той им тегли една и тръгна към мен:

- Ееей, това простите жени  са голяма работа, ееей... Абе, майната им, в крайна сметка. И на двете! Нали, Мише.

Идваше ми да се разсмея на глас. Явно Лила бе проумяла, че ще ù се наложи наново да си „взима” изпита. Че даже и със сестра ù! И с „един съсед”, но това отгоре!

Доцентът продължи:

- Майната им, даже по-добре...

- А ракията, бе Доценте? – попитах аз.

- Няма страшно, Мишеее! – провикна се той, - Ще извикаме бай Пешо... Ще си седнем по мъжки, така... За какво са ни жени, бе? Тинтири - минтири! Пикли с пикли, ама-хааа... Кой ги знай от кое село са? От село Овчи кладенец – ямболско. Ха-ха-ха...Нали, Мише?  Пък и повод имаме! Преди да тръгнем за море, купихме цяла холна гарнитура и една секция. И едни нови тапети – немски! С връзки! Трябва да полеем новото мебелиране, нали! Хайде...

За протокола! Бай Пешо Панчев Пешев беше съседът ми от другата страна. Заварчик на релси в градския транспорт и виртуоз в псувните. А синът му Панчо Пешев Пешев, беше милиционер и както се полагаше – за честа на пагона въртеше бизнес с виетнамците от общежитията във втори микрорайон.

Върнахме се. Изкачихме пеши етажите и Доцентът започна да натиска звънеца на бай Пешо. Оня се показа на вратата. Тумбак, 120 кила, по потник - скъсан на пъпа и по подпетени папуци. Изгледа ни и изръмжа:

- К`во, бе? – не си беше от речовитите по принцип.

- Айде, идвай у нас! Ще черпя за холната гарнитура и секцията, Бай Пешооо...

След минута вече се бяхме разположили на холната гарнитура около изящна дървена масичка. Йори се хвалеше като кречетало:

- Гарнитурата е поръчка... Едвам уговорихме цвета... А масичката е румънска... От ЦУМ... И мокетът е с връзки! Ми, то без връзки става ли нещо у нас? А секцията ми я докара брат ми от Сливен...   

- Йори... – прекъснах го аз, - Давай чашите, че се разсъхнахме, бе пич! После ще обясняваш!

- Готово, бе Мишеее... – развика се пак той.

Скочи пъргаво и извади три кристални чаши от витрината на новата секция, после отхвърча до кухнята и се върна с една „Ябълка” и още три чаши за безалкохолното. Аз отвинтих едната ракия  и започнах делово да отсервирам  по чашките .

- А-а-а... Не! Чакай да сложим един вестник отдолу, че да не бастисаме новата масичка. – разпореди се Йори, като домакин.

Едно „Работническо дело” бе проснато върху политурата на румънската масичка, подредихме отново чашките. Йори наряза салама върху вестника и каза:

- От сиренето ще си бучиме направо... Нали!

Нямахме нищо против

- Айде – наздраве! – подхванах аз.

- Кога сме  най-зле, така да смеее... Нали, Мишеее! – развика се отново Йори.

- А кой ни мисли зло – на майка му в гъзо! – завърши кратко, но мъдро Бай Пешо и надигна чашата.

Отпихме по две яки глътки и мезнахме от салама. И социализмът престана да ни се струва толкоз мръчкав.

- Йори, пусни малко диско, бе майка! – подхванах го аз.

Той завъртя на грамофона една компилация на Тома Спространов – „Световни хитове -2” . Разприказвахме се с Йори за мачове, после обърнахме темата за кофтите апартаменти, после за ремонта, после за транспорта, после за кофите за боклук, после за съседите, после за колко е кофти при соца, а ония на Запад - ей! И ни беше кеф! И то - все повече...

 А Бай Пешо си мълчеше и само си наливаше!

След като чухме поне осем пъти въпросната плоча отпред и отзад и обсъдихме дори международното положение в детайли, а втората бутилка беше на привършване, както и салама, Бай Пешо най-после смотолеви:

- Бах ма`а му! Мани... -  и посочи неопределено към грамофона ли, към ракията ли, не се разбра.

Доцентът обаче скочи като ужилен:

- А-а-а, веднага! Носи се... Бебето идеее!

Хвръкна отново до кухнята и се върна на секундата. Бебето се оказа едно стъклено шише от 5 литра минерална вода. Естествено – пълно с ракия догоре!

- Домашна е! От петричко! Гле`й сега какъв синджир прави. А? Като на млада булка гердана. – разтръска доволно шишето Йори, - Един студент ми я даде. Огън, 50 градуса! Огън ви казвам!

- Ми... Сипи, да я видим дали ще ни се опре! – предложих неангажиращо някак си, дори невинно.

Йори наля чашките като още толкова разля по вестника. Шишето наистина бе тежичко, та му бе простено на съседа.И Човекът Йори. С главно „ч”, разбира се!

Плочата превърташе на празния последен кръг, ама на никой не му правеше впечатление. Йори разпалено заобяснява:

- Еййй, страхотна ракия, македонскаааа! Нали, Мишеее! Само за приятели. За мъже! Пиклите не разбират от такива питиета! Ай сиктир!

Ракията си я биваше - наистина! Беше толкова яка, че ми падна една пломба дори. Заедно с щифта! Но нейсе... Пихме по още една ракия в мълчание, колкото да свикнем с вкуса. После Бай Пешо наруши мълчанието:

- Бах ма`а му! Не, мани...

А Йори само това чакаше ! Захвана в речитатив:

- Да, прав си, Бай Пешо! Македонската ракия върви само с македонски песни. Ей, го на – Мишеее, не ни трябват жени, нали ти казах. Дай да изкараме една македонска. Тъжна - да ни заседне гърлото, но да ни  отпуши душата... Еййй, айде – давайте!

И се почна...

Както винаги в такива случаи и на толкова пиене – с „Градил Илия килия”... Три пъти!

После изкарахме „Болен ми лежи Миле поп Йорданов”...

Бай Пешо си наливаше сам, мучеше нещо и държеше единствено исото.

После подкарахме „Йовано, Йованке”...

Бай Пешо си наливаше сам.

Последва „Назад, назад, моме Калино”...

Бай Пешо си наливаше сам.

Подхванахме „Земи огин, запали ме”...

Бай Пешо си наливаше сам.

Следващата беше „Що ми е мило, мило хем драго”..

Бай Пешо си наливаше само.

Вече на два гласа изкарахме и „Море, сокол пие, вода на Вардарот”...

Бай Пешо не си наливаше. Наляхме му ние.

После...

Вече не си спомням, но ревяхме с пълно гърло...

Бай Пешо лежеше пиян като мертек върху новото канапе на Йори.

Пихме по още едно, така – да се освестим, а аз предложих:

- Абе, Йори? Ти знаеш ли я онази...

- Коя?

- Абе, онази там, нали се сещаш... Абе, от филма „Мера според мера”...

Доцентът се замисли, щото бе интелигентен човек. И като такъв се замисли дълбоко. И после каза:

- Да, бе... Казваше се „Дум-дурум-дудууу-ду!” Нали, бе Мишее?

Подкарахме въпросната, като на това „Дум-дурум-дуду-ду!” блъскахме с юмруци по румънската масичка, докато единият ù крак стана на трески. Масичката се килна на една страна и всичко полетя на новия мокет. От ракията не бе останало много, та не бяхме зян. А Йори беше широко скроена душа, та каза:

- Майната й на масичката. Утре ще я мислим.

- Ми, да си лягаме, а? - предложих аз! – Давай да занесем Бай Пешо до тях.

Захванахме се да го теглим, но онзи спеше като пън. А пък и ние си бяхме кьор-кютук пияни...

- Няма да стане - нека да спи тук.

- Добре! Айде, оставям си обувките у вас, щото ако се наведа да ги обуя, ще повърна направо в тях. – смотолевих аз с надебелял език.

И като се подпирах по стените, замъкнах се до нас по чорапи...

***

         ... Чух настойчив звън!

Отворих едното си око. После другото. Виждах!

После си поех дъх...

Жив бях!

Спал съм проснат върху чувалите с гипс...

После почнах да се фокусирам върху будилника. По физиономията му разбрах, че се опитва да ме разбуди, мръсникът!

Пресегнах се и го праснах с юмрук.

Но звъненето продължи! Проумях, че се носи откъм вратата.

Как съм станал, как съм се замъкнал до вратата и колко съм псувал по пътя – не знам!

Знам само, че като погледнах през шпионката, видях физиономията на Йори, който въртеше очи, хапеше устни и не си махаше пръста от звънеца...

- К`во, бе Йори? – отворих врата аз.

- Тоя ми еба мамата!

- Кой бе?

- Мамата ми еба тоя!

- Кой, бе – кой? – продължавах да недоумявам.

- Еба ми мамата тоя. - продължи да върти тези думи Йори в различен порядък.

Почти му креснах:

- Кой, бе? Я се вземи в ръце! Седем часа е. Нормален човек може ли да става по това време.? Че и да звъни на комшиите, дето още си спят...

- Ела да видиш. – дръпна ме за ръкава  Йори.

- Чакай да се обуя. Къде са ми обувките, бе? – засуетих се аз.

- У нас са.

- Е к`во ми правят обувките у вас, бе? Сами ли си отидоха? – опитвах се да възстановя миналата вечер аз.

- Не, обувките си дойдоха заедно с тебе, ама ти си тръгна без тях.

- Баси! – нямах коментар аз, пък и главата ме цепеше яко.

- Ела, ела! – продължи да ме дърпа към хола у тях Йори.

От антрето още смърдеше ужасно.

- К`во, бе? Каналът ли ти връща?

- Какъв ти канал... Виж го тоя!  - посочи вътре в хола Йори.

Честно ви казвам, изтрезнях на момента.

Бай Пешо се беше насрал, напикал и повърнал. Всичкото това докато спял. И явно се е опитал да се обърне на една страна, щото бе паднал долу, на пода. И същата мръсотия беше овалял върху мокета. Освен това бе съдрал и дамаската на новото канапе, цялата пропита в мръсотиите му.

- Баси... Тоя да не е мъртъв? – ептен се шашнах аз.

- Ами, мъртъв! Пиян е и не мога да го вдигна. Ле-ле, мале! Погледни!

- Давай да го вдигаме, Йори! – започнах да създавам организация аз, ама нямаше чисто място по него, където да го подхвана.

- Оставете ме, бе, мама ви! - изсумтя Бай Пешо и се приготви отново да спи.

- Ставай, бе идиот! – разкрещя се Йори,  - Виж к`во си направил, а жена ми се връща след четири часа. Мале, мале... Ами сега! Канапето отиде, масичката – без един крак... Ле-ле, ле-ле!

Пораженията наистина бяха големи.

- Виж, Бай Пешо! Ставай от пода, щото трябва да чистим. – задърпах го аз за презрамките на потника.

Това бе единственото чисто място по него. Бай Пешо се изправи някак си и аз започнах да го тикам към вратата. Но той не можеше да ходи въобще по права линия. Опря се на няколко пъти в тапетите. Зад него оставаха кафяви петна...

- Подпирай се на ръце, бе идиот. – крещеше Йори, съкрушен от допълнителните поражения по тапетите. – Мише, махай го от тук, бе!

Лесно бе да се каже, но трудно – да се изпълни. Бай Пешо се кандилкаше на всички страни и цапаше де каквото докачеше. Едвам стигнахме до вратата. Тя си стоеше широко отворена, както я бяхме зарязали влизайки. И тъкмо тук прагът се оказа за Бай Пешо едно наистина непреодолимо препятствие! Той се килна на една страна, залитна и удари една глава на вратата. Чу се пукот и картонената врата се продъни точно под шпионката. Но пиян човек господ го пази! На Бай Пешо му нямаше нищо! Но Йори направо виеше от мъка:

- Вратата ми... Врататааа!

Криво-ляво добутах Бай Пешо през площадката до тях.

- Къде ти е ключа, бе – идиот с идиот?

- Ей го - на...  – смотолеви онзи.

Отключих и го подпрях на гардероба в антрето:

- Сега заключваш и както си с дрехите – направо под душа в банята! Разбра ли?

- Да... – смотолеви той неопределено.

Оставих го да се оправя и се върнах при Йори:

- Сега к`во ше  пра`им?  – едва ли не си скубеше косите той пред издънената си от външната страна входна врата .

В мен се бе вселила доблестта! И ме гризеше, като червей – ябълка. Така е с мен след пиене – на другата сутрин изпитвам чувство на вина и желая да помагам на всеки. С вас не знам как е, ама с мен е така. Ей – на!  Не можех да зарежа Доцента така... Попитах:

- Абе, Йори! Много ме мори махмурлука. К`во ще кажеш да делнеме оная биричка, дето остана от вчера в моя хладилник?

- К`ва биричка, бе Мише! Глей, к`во става тука?

Беше толкова нещастен, че като знаех каква змия е жена му, нямаше как да не отворя биричката. Домъкнах я от хладилника и казах на Йори:

- Я дай по една чаша сега, пък ще оправим всичко после.

Очичките на Доцента светнаха. В погледа му се четеше алтернативно желание, клонящо към два полюса! Дали да се захванем да мием лайната на Бай Пешо веднага, или първо да се освестим с по една чаша бира? Хамлетовска дилема в осем без нещо, в неделя, ама нейсе... Аз го подтикнах към правилния избор:

- Айде, айдееее!

Отидохме в неговата кухня, аз отворих биричката на касата на вратата и я сипах внимателно в две чаши. Внимателно, без много пяна, та да не се губи количество, но да остане и качество.

- Ще се оправи всичко! - дигнах чашата и отпих половината на две глътки. 

Еййй! Който не е пил сутрин рано бира след напоителен запой снощи, не знае какво е. И не искам да му обяснявам, щото ако няма такъв опит, значи няма вкус към истинската неща в живота. Та – биричката ме резна благородно, освежаващо и възвърна вярата в живота в частност и социализма като цяло. Палнахме по един „Мелник” и аз занареждах делово:

- Слушай, Йори! Ти си ми голям приятел и съсед. Ще сменим твоята врата с моята. Ще измием насраното, ще обършем тапетите и ще залепим крака на масичката... И всичко това ще свършим до обяд, та да може в дванадесет и нещо да отидеш до летището и да си прибереш жената и децата...

В помръкналия поглед на Доцента проблесна искрица надежда. Аз продължих:

- А осрания матрак на канапето ще го изкараме  на южния балкон и ще го умием с маркуч. Аз имам!

Виждах как на Йори му порастват крила. Имаше шанс да му се размине грандиозен скандал днес следобед. Затова загасих цигарата, гаврътнах остатъка от бирата в чашата си и казах:

- Айде, ставай! Давай да се захващаме с вратата първо, че хората ще вземат да почват да излизат... Неделя е!

Захванахме се да откачаме моята врата. Стана бързо. 

После откачихме вратата на апартамента на Йори. Почнахме да закачаме моята на нейното място. Да де, ама дяволът е в подробностите, нали? Оказа се, че пантите не съвпадат. Съвсем не пасваха!

- И сега, к`во? – беше на път да се отчая Йори.

- Да сменим пантите! – предложих, - Ти можеш ли?

- Не.

- И аз не мога! – което си беше истина.

Йори още повече се отчая. Обаче на мен ми светна:

- Слушай бе, Доценте -  ти нали ще ставаш партиец? Гле`й сега! Аз имам вкъщи един портрет на Бай Тошо... 40х60, в рамка и стъкло отгоре. Луксозен е! Ще го ковнем на вратата ти! Ако жена ти пита, ще й кажеш, че си получил писмо от Икономически, че си утвърден за член на партията. И от кеф си турил портрета на вратата. Сгряваш ли? По този начин ще може да скатаваш от заплатата и членския внос, а?

Като човек, занимаващ се с икономика, Йори веднага схвана скритите предимства на офертата ми.

- Добре, давай го тук. – съгласи се той. - Да закачим първо вратите по местата им.

Закачихме ги. Аз измъкнах портрета. И го заковах с два гвоздея (за по-сигурно) на вратата на Доцента. Изглеждаше малко нелепо. Но мисълта, че ще може да скатава част от заплатата, като мним членски внос, накара Йори да преглътне гледката. А Бай Тошо с леко наведена на една страна глава ни гледаше с онзи втренчен поглед от времето на развития социализъм, с който сякаш предизвикваше чувство на вина у нас... Имаше за какво!

- Айде, карай. Жена ми е свикнала на изпълненията ми... – измънка Йори.

- Важното е да не се вижда дупката! Пък и портретът е от външната страна, така че няма да го гледате по цял ден.

Йори затвори и отвори вратата няколко пъти, за да добие представа как изглежда цялата постановка. На мен ми идеше да се изхиля, щото всичко ми приличаше на готин филм за руски пияндета!

- Добре, давай да правим другите неща, че минава осем и половина вече. – изкарах го от унеса му аз.

Отидохме обратно в хола. Йори измъкна един пешкир и едно легенче. Изсипа вътре половин Веро и започна да търка лайната на Бай Пешо от мокета. Стана една голяма локва.

- Ще изсъхне за два часа. Топло е. Август месец. - насърчих го аз. 

Криво-ляво, той забърза мръсотията. Аз изхвърлих всичко в клозета, пометох счупените чаши и прибрах бутилката от пет литра с остатъка от ракията в шкафа на кухнята. Върнах се в хола. Йори бе постлал локвата с вестници, та да изсъхне по-бързо.

- Бравос! - насърчих го аз, - Давай да замъкнем матрака на балкона!

Прекарахме го през детската стая, та на балкона. Донесох от нас маркуча, намушках го в чучура на мивката в банята и Йори го размота до балкона. Викна от там:

- Пускай водата, Мишее!

Пуснах водата и отидох при него. Йори миеше насраното чевръсто и го търкаше с една четка за под. Обаче матракът се накваси много, а от търкането с четката прокъсаното ептен се раздърпа. Йори отново се вкисна:

- Майка му дейба на тоя идиот, що ли го викнахме...

- Ми, Йори! Това беше твоя идея.

- Да бе, да се таковам в главата.  – отвърна той.

Не исках да му слушам оплакванията, затова предложих:

- Продължавай да търкаш тука, а аз ще отида да измия тапетите.

- Става! -  съгласи се той.

Влязох вътре, напълних легена и изсипах в него остатъка от Верото. Започнах да трия мръсотията от тапетите. Вървеше добре и скоро завърших. Върнах се при Йори на балкона:

- Как е, май свършваме, а няма и девет, а?

- Я виж - матракът отиде по-дяволите. - омърлуши се той. 

Матракът бе подгизнал изцяло, от водата бичметата отдолу се бяха изметнали като лък. А отгоре бе разръфан, все едно че са го яли кучета. Вярно си беше – не ставаше за нищо. Йори тръгна навътре:

- Може пък да се изправи като изсъхне. – дадох му кураж аз.

Събрах си маркуча. И влязохме отново в хола. Йори констатира:

- Абе мих го, мих го... Ама пак мокетът си мирише на лайна!

Този път си замълчах. Така си беше. Йори се сети нещо:

- Абе, жената си купи парфюм преди да тръгнем и го забрави тук. Я да го изсипем, а? Може пък да се разкара  тая гадна миризма?

- Ми, айде! – съгласих се аз, щото ставаше девет и половина и работата леко намирисваше на провал.

Йори измъкна един полски „Бич може” (хитът на сезона по онова време) и го изсипа върху локвата, дето бяха преди лайната. Обаче работата не се оправи, а напротив – още се сговни! Сега миришеше на лайна с „Бич може”!

 - Май ще се наложи да перем мокета, а? – проблесна ми.

Йори се хвана като удавник за сламка за тази идея.

 - Давай, давай, че няма време.

Е – да, де! Ама за да махнем мокета и да го изперем на паркинга долу, трябваше да изнесем целия хол. С масичката, креслата, фикуса и канапето (това, което бе останало от него) се справихме лесно. Но секцията се оказа проблем. Беше пълна догоре! Книги, сервизи, дрехи и каквото може да се види във всяка една секция...

- Йори, май ще се наложи да я изпразним? – казах.

- Ами! После не може да се оправим една седмица. Жена ми е напъхала вътре какво ли не! Ще я бутаме.

- Ама... – опитах се да му обясня.

Но той беше непоколебим:

- Ти бутай, аз ще дърпам от другата страна... Давай... Към вратата...

- Йори, няма да се пързаля по мокета, брат ми!

- Бутай, бутай! – настоя той.

Бутнах леко и цялата секция се заклати. Йори дърпаше предната страница.

- Йори, спри! – опитах се да го предупредя.

Но вече беше късно! Страницата остана в ръцете му, той се хлъзна назад, а отгоре му се изсипаха 22 тома на „Световна класика”,  четири тома на Людмила Живкова, една ваза – празна, и една бонбониера с бонбони „кръц-кръц”...

- Майката й ебахме на секцията! Т`ва е! Давай да я празним, докато не се е разлепила съвсем. – настоях аз.

Йори бе на път да се разплаче истински! На всичкото отгоре, докато местехме багажа от секцията, аз сритах вестниците от локвата. Отдолу те се бяха отпечатали върху мокрото с най-големи подробности. Можеше да се четат направо от мокета. С огледало!

- Няма начин, трябва да се мие и пере мокета долу. Това е! – констатира безучастно Йори, сякаш проблемът не беше негов.

Продължихме в пълна тишина да изнасяме багажа, после разглобихме изцяло секцията и я пренесохме в антрето. След това навихме мокета. Сгънахме го на две и толкова трудно го смъкнахме по стълбите, че пътьом строшихме два прозореца. Но, нейсе... Не бяха на нашия етаж!

Проснахме го пред входа, аз домъкнах маркуча и този път  с моето Веро започнахме да го перем. Когато свършихме, вече минаваше десет.

- Ми, сега? Хубаво го изпрахме, ама е мокър. Как ще го сушим, с печката ли? – завайка се отново Йори.

- Ами, с печката! Как пък не! Ще го проснем на лоста.

Сгънахме го на четири и го преметнахме на лоста. Наблизо някакъв продаваше дини. Беше започнал да оглежда нас и мокета. Йори видимо го обхвана безпокойство прошепна ми:

- Виждаш ли го онзи с дините? Хвърлил е око на мокета ми.

- Я! Няма такова нещо. – учудих се аз.

- Амиии! Дюшеш ще му дойде да си завива дините. – беше убеден Йори.

- Ми, дай му някой лев да го пази. Така няма да ти го открадне. – сетих се аз. 

Йори отиде до онзи с дините и започна отдалече:

- Как е, чиче? Върви ли алъш-вериша, а? Върви... Виж какво, ето ти пет лева да наглеждаш онзи мокет час-два, докато поизсъхне.

Човечецът се зарадва. Май изкарваше по-малко за цял ден! Отвърна нещо на турски и Йори се върна при мен:

- Няма да го гепи - турците са честни хора. Давай да се качваме горе, да запалим по една цигара, че от сутринта не сме пушили.

Качихме се обратно горе. Бай Тошо ни гледаше укорително от портрета на вратата, ама ние напук не му обърнахме внимание  Дръпнах по един „Мелник” и се захванахме да подреждаме кое-що! По едно време Йори каза:

- Дванадесет без петнадесет е. Давай да проснем мокета и да сглобим секцията. Няма време. Тук ще съхне мокетът.

По пътя нагоре с мокрия мокет едва не умрях. За Йори не знам, пък и той не се оплакваше. Вкарахме го у тях и започнахме да го разгъваме. По законите на всемирната гадост той се бе свил от прането с цели 40 сантима по дължина. Проснахме го на голия под, но под прозореца остана цяла ивица гола замазка.

И сега точно Йори падна духом. Окончателно. Седна по турски на пода върху мокрия мокет и започна да нарежда:

- Жена ми ще се разведе с мен... А не мога да се върна в общежитията, щото съм подписал декларация, че като ми дадат жилище, няма да кандидатствам за общежитие отново... Ще трябва да напусна Икономическия, щото заплатата ми е малко и нямам за квартира... Ще трябва да се върна в Сливен...  Пропадна ми живота... Ей, на! И тапетите са станали на юфка...

Вярно си беше! Апартаментът си беше за основен ремонт!

- Добре, Йори – животът е радост и тъга, ама повече тъга.! Отиди си прибери жената и децата от летището, пък господ да ти помага после... – опитах се да го ободря.

- Ми, това й ще направя. – съгласи се Йори, готов да тръгне към своето заколение  доброволно.

***

Аз се прибрах у нас. Бях капнал и още махмурлия. Легнах отново на чувалите с гипс и съм заспал.

Към пет се разбудих от настойчиво звънене! Погледнах през шпионката – беше пак Доцентът:

- Мишеее, отивам за биричка, Айде с мен!

- Чакай, бе човек! К`во стана? Жената как реагира?

- Ами, как – като влезе, нямаше думи - само звуци издаваше. Ама аз и обясних, че е имало земетресение, секцията е паднала, чешмите са протекли и прочие. Но тя не го е усетила, защото са били в самолета. Сгряваш ли? – намигна ми той. – Айде, обувай се, да те черпя една-две бири при супера...

                                                                           ***

Автор: Михаил Конярски