29 янв. 2013 г., 15:15
4 мин за четене
През лятото отидохме за един ден с приятелско семейство, с Васил и Ирина, на море. Ирина е колежка на жена ми.
Има много красиво заливче край Ахтопол – защитено, усамотено, скалисто. Денят беше слънчев и горещ, водата топла, морето спокойно и бистро, а дъното осеяно със скали – всичко по него се вижда.
Съблякохме се по бански и ние с Васил хванахме въдиците, а жените нагазиха в морето.
Моята жена се бои от водата. Дори на плажа тя никога не нагазва по-дълбоко от до колене, и никога не се е гмурвала. И много ми е чудно как и на най-плиткото успява да клекне така, че да си намокри и раменете. Затова и сега стоеше на плиткото, а Ирина, която уж умееше малко да плува, нагазваше и по-навътре.
По едно време, като се извърнах да заметна въдицата, метнах поглед и към жените. И пак се вторачих във въдицата си. Но в подсъзнанието ми остана нещо тревожно – че някак неестествено пляска във водата Ирина. Това ме накара да се обърна отново. И видях, че Ирина се дави - пляскаше с ръце на място във во ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация